На 47 години съм и от почти десет години живея сама. Имам работа в малък магазин за домашни потреби, плащам си сметките и никога не съм искала някой да ме издържа.
С брат ми Петър сме само двамата. Той е с четири години по-малък от мен и винаги сме били близки, поне така си мислех.
След като родителите ни се преместиха на село, семейният апартамент остана празен. Петър веднага предложи да го отдадем под наем.
Аз се съгласих.
Само че на практика всичко остана за мен.
Аз търсех наематели, аз звънях на майстори, аз чаках водопроводчика, когато протече мивката. Петър все беше на работа, извън града или просто нямаше време.
Не се сърдех.
Казвах си, че сме семейство.
Преди три месеца наемателите напуснаха. Отидох след работа да почистя апартамента и видях, че входната врата трудно се затваря, а в банята има счупен шкаф.
Обадих се на Петър.
— Трябва да оправим няколко неща, преди да пуснем нови хора.
— Организирай го ти. После ще се разберем.
Точно това направих.
Две седмици тичах между работа и апартамента. Един майстор не дойде, друг закъсня с три часа. Купувах дребни неща, чистех прах и прибирах останали кашони.
Когато всичко беше готово, намерих нови наематели.
В деня, в който трябваше да подпишем договора, Петър изведнъж се появи.
Пред входа стояха бъдещите наематели, домоуправителката и още двама съседи. Аз държах папката с документите и обяснявах къде се намират електромерите.
Петър пристигна и още преди да ме поздрави каза:
— Няма да стане.
Помислих, че се шегува.
— Какво няма да стане?
— Апартаментът няма да се дава под наем. Синът ми ще живее тук.
Погледнах го и няколко секунди не можах да кажа нищо.
Племенникът ми е на 24 години и работи. Никой не ми беше казал, че има подобен план.
— Петре, хората са дошли да подпишат договор.
Той сви рамене.
— Е, ще им кажеш, че плановете са се променили.
Жената до мен ме погледна неловко. Беше дошла с мъжа си направо след работа.
Попитах брат ми защо не ми е казал по-рано.
Тогава той повиши глас:
— Защото не съм длъжен да ти давам отчет за семейния апартамент.
Всички замълчаха.
Усетих как лицето ми пламва.
— Семейният апартамент е и мой.
Петър се засмя.
— Ти нямаш деца. За какво са ти тези пари? Поне веднъж можеш да помогнеш на семейството, вместо да мислиш само за себе си.
Това го каза пред всички.
Пред хората, които аз бях разкарвала два пъти за оглед. Пред съседите, които ме виждаха всяка вечер да нося препарати и инструменти.
Домоуправителката първа проговори.
— Петре, сестра ти идва тук почти всеки ден от две седмици. Теб те виждам за първи път.
Той веднага се ядоса.
— Това не е ваша работа.
Тогава се случи нещо, което явно не очакваше.
Затворих папката.
Извиних се на хората за изгубеното време и им казах истината. Не измислих оправдание, за да прикрия брат си.
След като си тръгнаха, подадох резервния ключ на Петър.
— Щом си решил всичко сам, оттук нататък се занимаваш сам.
Той не го взе.
— Стига с тези театри.
Оставих ключа върху пощенската кутия.
От този ден не съм стъпвала в апартамента.
Миналата седмица Петър ми се обади. Шкафът в банята отново имал проблем, а племенникът ми искал да се смени интернетът.
— Дай ми номера на майстора — каза брат ми.
Дадох му номера.
После ме попита кога ще мина да почистим мазето.
За първи път от години отговорих само:
— Няма да мина.
Настъпи дълго мълчание.
Петър каза, че съм станала студена.
Не мисля, че съм станала студена.
Просто разбрах колко лесно човек свиква с помощта ти и започва да я приема като задължение.
Обичам брат си. Обичам и племенника си.
Но повече няма да доказвам тази обич, като върша всичко, докато някой друг решава вместо мен.
Правилно ли постъпих или сгреших?
