На 39 години съм и съм омъжена за Николай от единадесет години. И двамата работим. Аз съм счетоводител в малка фирма, а той е техник.
Никога не сме имали много, но винаги сме се оправяли сами.
Преди шест месеца свекърва ми остана без наематели в малкия апартамент, който притежава. Започна да се оплаква, че сметките я притискат и че не знае как ще го поддържа празен.
Николай предложи временно да поемем таксата за входа и част от разходите.
Съгласих се.
Все пак е майка му.
Само че постепенно временното стана нещо съвсем различно.
Първо платихме ремонт на бойлера.
После Николай купи нов смесител за кухнята.
След това тя ми се обади един следобед:
— Като се прибираш, можеш ли да ми вземеш препарат и няколко неща от магазина?
Взех ги.
Не съм ѝ искала парите.
Не защото сме богати, а защото ми беше неудобно да правя сметки за няколко покупки.
Миналата седмица се прибирах от работа с две торби. Бях изморена, обувките ме убиваха, а едната дръжка на торбата се беше впила в пръстите ми.
Пред входа видях свекърва ми.
Говореше с три съседки.
Поздравих и тръгнах към вратата.
Тогава чух:
— Ето я и госпожата.
Спрях.
Помислих, че се шегува.
Една от съседките ме попита дали още работя в същата фирма.
Преди да отговоря, свекърва ми каза:
— Работи, работи. Колко работи, тя си знае. Добре че моят Ники носи къщата на гърба си.
Засмя се.
Никой друг не се засмя.
Усетих как лицето ми пламна.
— Какво означава това? — попитах.
Тя сви рамене.
— Нищо. Шегувам се.
После се обърна към съседките:
— Младите сега са така. Мъжът плаща, жената си поръчва неща.
Погледнах торбите в ръцете си.
В едната имаше хляб, мляко, картофи и препарат.
Половината бяха за нея.
— Тези неща също ли Николай ги плаща? — попитах.
Свекърва ми веднага се намръщи.
— Не се излагай пред хората за няколко покупки.
Точно това ме пречупи.
Тя можеше да ме унижава пред хората, но ако аз кажа истината, аз се излагах.
Оставих торбата до краката ѝ.
— Това е твоето.
Извадих препарата, кафето, сиренето и пакета ориз.
Една от съседките погледна свекърва ми и каза:
— Чакай, нали вчера каза, че ти си им купувала храна?
Настъпи тишина.
Свекърва ми пребледня.
Оказа се, че от месеци разказвала във входа точно обратното.
Че тя ни помагала.
Че давала пари на Николай.
Че аз харчела прекалено много.
Стоях там с торбата в ръка и не можех да повярвам.
— Защо? — попитах.
— Какво защо?
— Защо казваш такива неща?
Тя започна да прибира покупките си.
— Хората говорят. Не приемай всичко толкова навътре.
Прибрах се и за първи път не замълчах пред Николай.
Разказах му всичко.
Той първо помисли, че преувеличавам.
После се обади на майка си пред мен.
Не пусна високоговорителя, но чувах гласа ѝ.
— Тя пак прави проблем от нищо.
Николай замълча за няколко секунди.
После каза:
— Мамо, тя плаща половината от всичко вкъщи. А последните месеци плащаме и твои неща.
От другата страна стана тихо.
Тогава той добави:
— От следващия месец приключваме с това.
Свекърва ми затвори.
Два дни не ми се обади.
На третия ми изпрати съобщение, че съм настроила сина ѝ срещу нея.
Не отговорих.
Вчера я срещнах отново пред входа.
Беше сама.
Поздравих я и продължих.
Тя ме спря.
— Значи сега ще се държим като чужди?
Погледнах я и казах:
— Не. Просто вече няма да плащам за човек, който после разказва, че издържа мен.
Не повиших тон.
Не спорих.
Влязох във входа и затворих вратата след себе си.
За първи път от години не изпитах нужда да бъда удобната снаха, която преглъща всичко, само за да няма семейни скандали.
Но част от мен още се пита дали не прекалих, защото все пак това е майката на съпруга ми.
Правилно ли постъпих или трябваше отново да замълча?
