Познавам Мария от повече от двайсет години. Бяхме от онези приятелки, които могат да не се чуят три дни, но после да говорят два часа по телефона.
Аз съм на 44, разведена съм и работя в малък магазин за домашни потреби.
Мария има добра работа в голяма фирма. През последните години започна да се движи в друга среда, но никога не съм мислила, че това може да промени отношението ѝ към мен.
Миналия петък ми се обади.
— Ела след работа в центъра. Ще пием кафе.
Съгласих се.
Валя цял следобед. Когато приключих смяната, обувките ми вече бяха мокри от разтоварването на кашони пред магазина.
Нямах време да се прибирам.
Сложих чиста блуза в служебната тоалетна, вързах си косата и тръгнах.
Когато стигнах до заведението, Мария стоеше отвън с трима души.
Двама мъже и една жена.
Веднага разбрах, че са нейни колеги.
Мария ме видя.
За секунда лицето ѝ се промени.
После се усмихна странно.
— О, ти дойде.
Приближих се.
— Нали така се разбрахме?
Единият мъж попита:
— Мария, твоя приятелка ли е?
Преди да отговоря, тя каза:
— Познаваме се от квартала.
Тези думи ме удариха повече, отколкото очаквах.
Познаваме се от квартала.
Не най-добрата ми приятелка. Не жената, която беше до мен при развода. Не човекът, на когото носех супа, когато беше болна.
Просто някаква жена от квартала.
Замълчах.
Колежката ѝ ме поздрави любезно и предложи да влезем вътре.
Мария обаче ме дръпна леко настрани.
— Може ли да се видим друг ден?
Погледнах я.
— Ти ме покани.
— Знам, но стана спонтанно. Те решиха да дойдат.
Погледът ѝ слезе към обувките ми.
Имаше малко кал по единия крачол.
Разбрах.
— Притесняваш се от мен?
— Не говори глупости.
— Тогава защо ме отпращаш?
Мария въздъхна.
— Просто сме от работа. Ще говорим за служебни неща. Ще ти е скучно.
Единият ѝ колега беше достатъчно близо, за да чуе.
Той погледна Мария, после мен.
— Всъщност няма да говорим за работа. Празнуваме рождения ден на Стефан.
Мария пребледня.
Тогава вече всичко ми стана ясно.
Не ѝ беше неудобно, че ще ми е скучно.
Беше я срам от мен.
От дрехите ми. От работата ми. Може би от това, че не изглеждах като хората около нея.
— Добре — казах. — Приятно изкарване.
Тръгнах.
Мария не ме последва.
Това беше най-болезненото.
На спирката стоях под навеса и гледах как водата се стича по улицата. В ръката си още държах малка хартиена торбичка.
Вътре имаше шал.
Бях го купила за Мария, защото предната седмица ми беше казала, че харесва този цвят.
Не беше повод.
Просто го видях и се сетих за нея.
Прибрах го обратно в чантата.
След около двайсет минути телефонът ми звънна.
Не беше Мария.
Беше жената от компанията.
Представи се като Елена.
— Намерих номера ти през Мария. Надявам се, че не се сърдиш.
Не знаех какво да кажа.
— Исках само да ти кажа, че това, което стана, беше много грозно.
Гърлото ми се сви.
Точно от това имах нужда — някой да потвърди, че не си въобразявам.
На следващия ден Мария ми изпрати съобщение.
Пишеше, че съм преувеличила и съм я поставила в неудобно положение.
Не отговорих.
В неделя тя дойде пред дома ми.
Държеше две кафета.
Не я поканих вътре.
— Какво става с теб? — попита.
— Нищо. Просто разбрах къде ми е мястото.
Тя започна да обяснява, че колегите ѝ били много различни, че в работата имало определени отношения и че аз не разбирам тази среда.
Изслушах я.
После извадих шала от шкафа в коридора.
Подадох ѝ торбичката.
— Това беше за теб.
Тя я отвори и замълча.
За първи път изглеждаше истински засрамена.
Не се скарахме.
Не ѝ казах тежки думи.
Само ѝ казах, че приятелството, което трябва да се крие пред определени хора, вече не е приятелство за мен.
Тя си тръгна с двете кафета в ръце.
Оттогава не сме се чували.
Боли ме. Двайсет години не се изтриват за една вечер.
Но още повече би ме боляло да продължа да се наричам най-добра приятелка на човек, който пред други хора се преструва, че едва ме познава.
Правилно ли постъпих или трябваше да ѝ дам още един шанс?
