Познаваме се с Нели от осемнайсет години. Срещнахме се на първата ми работа, когато и двете бяхме на двайсет и няколко и брояхме стотинките до заплата.
Сега аз съм на 44, тя на 45.
Минахме през сватби, разводи, смени на работа, проблеми с родителите. Имаше период, в който си говорехме почти всяка вечер.
Последната година обаче нещо се промени.
Нели започна да ми звъни само когато имаше проблем.
Скарала се с колежка.
Майка ѝ я ядосала.
Сметката за ток била огромна.
Началникът ѝ пак променил графика.
Слушах я.
Понякога разговорите продължаваха повече от час. Аз слагах телефона на високоговорител и междувременно миех чинии или сгъвах дрехи.
Когато опитвах да разкажа нещо за себе си, тя бързо връщаше разговора към нея.
Не го приемах тежко.
Казвах си, че преминава през труден период.
Преди три месеца аз имах проблем в работата. Фирмата, в която съм от седем години, започна съкращения.
Бях ужасно притеснена.
Обадих се на Нели.
— Може ли да се видим? Имам нужда да поговоря с някого.
Тя въздъхна.
— Тази седмица съм много натоварена.
Казах, че разбирам.
Същата вечер видях снимки в социалните мрежи. Беше излязла с две колежки.
Не ѝ казах нищо.
След няколко дни тя ми звънна и говори четирийсет минути за спор със съседката си.
Аз отново слушах.
Миналия месец навърших 44 години.
Не исках голям празник. Поканих шестима души у дома. Направих салата, поръчах храна и извадих сервиза, който почти никога не използвам.
Нели дойде последна.
Подаде ми една торбичка.
— Не успях да ти взема нищо специално.
Вътре имаше крем за ръце и малка свещ.
Благодарих ѝ.
Наистина нямах значение какъв е подаръкът.
В началото вечерта беше приятна.
Говорехме за работа, ремонти и цените в магазините. Един приятел разказваше как три седмици чакал майстор за банята.
После Нели започна да разказва история за бившия си приятел.
Бях я чувала поне пет пъти.
Докато тя говореше, станах да прибера празните чинии.
Една от приятелките ми, Мария, дойде да ми помогне.
Тихо ме попита:
— Добре ли си?
Казах:
— Просто съм уморена.
Нели явно чу.
— Тя напоследък все е уморена.
Каза го с усмивка, но тонът ѝ беше неприятен.
Върнах се на масата.
— Работата ми е напрегната в момента.
Нели завъртя очи.
— Пак ли това със съкращенията?
Всички замълчаха.
— Да, Нели. За мен е важно.
Тя остави вилицата.
— Добре, но от няколко месеца с теб не може да се говори нормално.
Не разбрах.
— Какво означава това?
— Постоянно имаш някакъв проблем. Работа, сметки, умора.
Гледах я и не знаех какво да кажа.
Мария се намеси:
— Нели, днес все пак е рожденият ѝ ден.
Но Нели вече беше започнала.
— Просто казвам истината. Приятелството не означава постоянно да слушаш чужди проблеми.
Това беше моментът, в който нещо в мен се обърна.
Не защото ме критикуваше.
А защото почти всяка седмица аз слушах нейните проблеми с часове.
Казах:
— Кога за последно ме попита как съм и остана да чуеш отговора?
Нели ме погледна.
— Ето. Пак правиш драма.
Не повиших тон.
— Преди три месеца ти казах, че се страхувам да не остана без работа. Каза, че нямаш време да се видим. Същата вечер беше навън с колежките си.
Лицето ѝ се промени.
— Значи ме следиш?
— Не. Видях снимките ти.
Никой на масата не говореше.
Нели стана.
Взе си чантата от стола.
— Знаеш ли какво? Може би просто сме станали различни хора.
Очаквах да ме заболи.
И ме заболя.
Но едновременно почувствах и някакво странно облекчение.
— Може би — казах.
Тя си тръгна.
След като затворих вратата, се върнах при останалите.
Мария събираше чашите.
— Съжалявам — каза тя.
Аз започнах да прибирам салфетките, защото не знаех какво друго да правя.
После видях торбичката с подаръка на Нели върху шкафа.
Тогава се разплаках.
Не заради скандала.
Плаках за осемнайсет години приятелство и за всички онези моменти, в които бях убедена, че имам човек до себе си.
Нели не ми се обади след това.
Аз също не я потърсих.
Преди седмица получих съобщение от нея.
Пишеше само:
— Като ти мине, можем да поговорим.
Прочетох го няколко пъти.
После оставих телефона.
Не отговорих.
Може би един ден ще го направя.
Но вече знам, че не искам приятелство, в което единият човек има право да бъде слаб, ядосан и уморен, а другият трябва винаги да бъде удобен и готов да слуша.
Осемнайсет години са много време.
Но понякога времето, което си дал на някого, не е причина да му дадеш и следващите осемнайсет.
Какво бихте направили вие?
