На 38 години съм и работя в малка счетоводна фирма от почти шест години. Не съм човек, който се бута напред. Идвам навреме, върша си работата и обикновено си тръгвам последна в края на месеца.
С Росица седим в един кабинет.
Тя е на 44 и винаги сме се разбирали добре.
Пием кафе сутрин, делим си бисквитите от чекмеджето и когато някоя от нас закъснее, другата включва компютъра ѝ.
Преди около месец шефът ни даде задача да подготвим нов начин за проследяване на просрочени плащания на клиентите.
Каза:
— Направете го двете и ми покажете какво сте измислили.
Още същата седмица Росица започна да излиза по-рано заради лични ангажименти.
Не съм питала какви.
Оставах сама след работа и правех таблиците.
Промених формулите, подредих клиентите по срокове и добавих автоматични напомняния.
Росица видя файла два дни преди срещата.
— Много добре си го направила — каза. — Само ми покажи кое как работи, ако ме пита.
Показах ѝ.
В понеделник имахме обща среща в малката конферентна зала.
Бяхме осем души.
Шефът отвори файла на големия екран.
— Това вече ми харесва. Кой го направи?
Отворих уста.
Росица ме изпревари.
— Аз го подредих през последните седмици. Идеята беше да стане по-лесно за всички.
Погледнах я.
Тя не ме погледна.
Шефът започна да задава въпроси.
Росица отговаряше с нещата, които аз ѝ бях обяснила два дни по-рано.
— Браво — каза той. — Точно такава инициативност искам да виждам.
Колегите кимаха.
Един дори ѝ каза:
— Роси, най-накрая някой да оправи този хаос.
Аз седях до нея с химикал в ръката.
Не казах нищо.
След срещата Росица ме настигна до принтера.
— Недей да се сърдиш.
— За какво?
Тя започна да подрежда някакви листове, които дори не бяха нейни.
— Просто така стана.
— Как точно стана?
— Ти знаеш, че шефът те харесва. Аз имам нужда малко да се покажа.
Не можех да повярвам.
— Но аз направих почти всичко.
Тя сниши гласа си.
— Моля те, не ме излагай сега. Какво ще спечелиш?
Точно това ме спря.
Не какво е честно.
А какво ще спечеля.
Върнах се на бюрото си.
След два дни шефът изпрати имейл.
Искаше Росица да направи същата система за още един клиент, но този път с различни условия.
Росица прочете съобщението и веднага дойде при мен.
— Ще го направим следобед, нали?
— Не мога.
— Как така?
— Имам моя работа.
Тя ме гледа няколко секунди.
— Ама това е нашата система.
— Не. Ти каза пред всички, че е твоята.
За първи път не знаеше какво да отговори.
На следващата сутрин шефът влезе в кабинета.
— Росица, докъде стигна?
Тя започна да обяснява, че имало технически проблем.
Тогава той ме попита:
— Можеш ли да ѝ помогнеш?
Казах спокойно:
— Мога да обясня как съм направила първия файл.
Той спря.
— Как ти си го направила?
В стаята стана тихо.
Не повиших тон.
Отворих папката на компютъра си.
Показах му черновите, версиите и датите на файловете. Показах и служебните съобщения, в които бях изпращала на Росица промените.
Шефът не каза нищо около минута.
После попита Росица:
— Защо на срещата каза, че ти си го направила?
Тя се разплака.
Не шумно.
Просто очите ѝ се напълниха и каза:
— Исках веднъж и аз да бъда забелязана.
Стана ми мъчно.
Това е истината.
Но не казах, че няма значение.
Защото имаше.
Шефът не я уволни и аз не съм искала това.
Само уточни пред екипа кой е разработил системата и ми възложи следващия проект.
Оттогава Росица почти не говори с мен.
Сутрин вече не ми оставя кафе.
Бисквитите в чекмеджето също изчезнаха.
Вчера една колежка ми каза, че Росица се чувствала предадена от мен.
Предадена.
Цял ден мислех за тази дума.
Шест години сме работили една до друга и ми е тежко, че отношенията ни приключиха заради един файл.
Но още по-тежко ми е, че от мен се очакваше да мълча, за да запазя приятелството, след като тя не се поколеба да мълчи, докато друг човек я хвалеше за моя труд.
Вие как мислите?
