На 39 години съм и работя в малка счетоводна фирма от почти шест години. Не съм от хората, които се сприятеляват веднага с всички, но винаги съм се разбирала с колегите.
Най-близка бях с Елица.
Пиехме кафе в почивките, покривахме се, когато някоя трябваше да излезе по-рано, и понякога си пишехме вечер за неща, които нямаха нищо общо с работата.
Преди месец започнаха промени във фирмата. Получихме нов ръководител и всички станаха напрегнати.
Една сряда имах ужасен ден.
Сутринта закъснях за автобуса, на работа ме чакаха куп документи, а следобед ръководителят върна една справка за корекция.
Нищо страшно, просто бях изморена.
Докато чаках принтера, написах на Елица:
— Ако още една таблица ми върнат днес, ще си взема чантата и ще избягам до морето.
Добавих, че съм уморена и имам нужда от два дни, в които никой да не ме пита нищо.
Обикновена глупост между две колежки.
На следващия ден имахме кратка среща в общата стая.
Бяхме седем души.
Ръководителят говореше за сроковете, когато Елица изведнъж каза:
— Само да знаете, някои хора вече планират бягство.
После извади телефона си.
Първоначално не разбрах.
Тя започна да чете съобщението ми.
Дума по дума.
Двама колеги се засмяха.
Елица също.
— Нашата госпожа е много претоварена — добави тя.
Погледнах я и чаках да спре.
Не спря.
— Даже иска два дни никой да не я пита нищо.
Ръководителят ме погледна.
— Има ли проблем с работата?
Усетих как ушите ми пламнаха.
— Не. Това беше лично съобщение.
Елица махна с ръка.
— Ох, стига. Шегуваме се.
Точно тези думи ме заболяха най-много.
Шегуваме се.
Само че аз не се смеех.
Пред всички казах:
— Щом е шега, прочети и твоите съобщения към мен.
Елица замръзна.
В стаята стана тихо.
Знаех много неща, които ми беше писала. Оплаквания от работа, от ръководителя, от други колеги.
Нямах никакво намерение да ги показвам.
Просто исках да разбере какво е направила.
— Това няма нищо общо — каза тя.
— Има абсолютно същото общо.
Ръководителят прекрати разговора и всички се върнахме по местата си.
До обяд Елица не ме погледна.
След почивката дойде до бюрото ми.
Очаквах извинение.
Вместо това остави една папка пред мен и прошепна:
— Много грозно ме заплаши пред хората.
Не можах да повярвам.
— Аз не показах нищо твое.
— Но намекна.
Погледнах я.
— А ти прочете мое лично съобщение пред седем души.
Тя сви рамене.
— Просто исках да разведря обстановката.
Тогава разбрах, че извинение няма да получа.
Най-неочакваното се случи вечерта.
Един от колегите, които се бяха засмели сутринта, ме настигна пред входа.
Каза ми:
— Извинявай, че се засмях. Стана ми неудобно и реагирах глупаво. Не беше редно да ти чете съобщението.
Това беше всичко.
Но точно неговото извинение ме разтърси повече от поведението на Елица.
Човек, който почти не ме познаваше извън работата, разбра защо ме е заболяло.
А жената, на която шест години разказвах личните си неща, не разбра.
На следващия ден Елица ми донесе кафе, както правеше обикновено.
Остави го до клавиатурата.
— Мир?
Плъзнах чашата обратно към нея.
— Няма война. Просто вече няма да сме толкова близки.
Тя се намръщи.
— Заради една шега ще хвърлиш шест години приятелство?
— Не. Заради това, че още я наричаш шега.
Оттогава сме учтиви.
Поздравяваме се. Говорим за работа. Ако има нужда от документ, изпращам го.
Но повече не ѝ разказвам как е минал денят ми.
Понякога приятелството не приключва с голям скандал.
Понякога просто виждаш човека по различен начин и разбираш, че не всичко, което си му доверил, е било пазено със същото уважение, с което ти си пазил неговото.
Според вас прекалих ли, като прекратих приятелството ни заради едно прочетено съобщение?
