Разбрах не от нея, а от снимка във Facebook в неделя сутринта. Бях на 46 години и не вярвах, че подобно нещо може да ме накара да се почувствам отново като ученичка, която никой не е избрал за отбора.
С Милена се познавахме от седемнайсет години.
Запознахме се на предишната ми работа. После и двете сменихме фирмите, но останахме близки.
Знаех кога майка ѝ има имен ден, какво кафе пие и защо никога не купува домати от големия супермаркет до тях. Тя знаеше кога получавам заплата, защото точно тогава обикновено си позволявахме да обядваме навън.
Не се виждахме всеки ден.
Но почти всяка вечер си пишехме.
Преди два месеца започнах да усещам промяна.
Пишех ѝ нещо и тя отговаряше след два дни. Канех я на кафе, а тя все имаше работа.
Не настоявах.
И аз работя, имам семейство, сметки, пазаруване, пране. Знам как минават седмици, без човек да разбере.
Рожденият ѝ ден беше в събота.
В петък ѝ писах:
— Утре следобед свободна ли си? Искам да те видя.
Тя отговори почти веднага.
— Недей да се занимаваш. Тази година няма да празнувам. Искам просто да си почина.
Повярвах ѝ.
В събота сутринта минах през една малка книжарница и ѝ купих книга, която беше споменала преди месеци. Взех и картичка, но накрая не написах нищо вътре, защото реших да ѝ я дам лично през седмицата.
В неделя станах рано.
Направих си кафе, седнах в кухнята и отворих телефона.
Първата снимка беше на общата ни приятелка Нели.
На дълга маса седяха Милена и още девет души.
Познах ресторанта.
Познах и почти всички хора.
Имаше две жени от старата ни работа. Беше там съседката на Милена, с която се познава от година. Беше дори една жена, за която Милена постоянно ми казваше, че не може да я понася.
Само мен ме нямаше.
Първо реших, че може да е станало спонтанно.
После видях украсата и тортата.
Беше организирано.
Телефонът ми остана в ръката, а кафето изстина.
Не ѝ писах.
Около обяд тя сама ми изпрати съобщение.
— Видяла си снимките, нали?
Гледах екрана поне минута.
— Да.
След малко телефонът ми звънна.
Милена.
Вдигнах.
— Не исках да го разбереш така — започна тя.
— А как трябваше да го разбера?
Настъпи тишина.
После ми каза нещо, което изобщо не очаквах.
— Напоследък около теб всичко е много тежко.
Не разбрах.
Попитах какво означава.
— Все говориш за работа, за сметки, че си изморена. Исках една вечер просто да е весело.
Седях на кухненския стол и гледах книгата за нея върху плота.
Да, бях имала трудни месеци.
Фирмата, в която работя, намали часовете ни. Бях притеснена дали ще успяваме с разходите вкъщи.
Но никога не бях отивала при Милена само да се оплаквам.
Когато тя имаше проблеми със съпруга си, слушах едни и същи разговори с часове.
Когато остана без работа за пет месеца, почти всяка седмица идваше у нас.
Правехме кафе и тя говореше.
Никога не съм си мислила, че разваля настроението ми.
— Значи не ме покани, защото не съм достатъчно весела? — попитах.
— Не го обръщай така.
— Как да го обърна?
Тя въздъхна.
— Знаех си, че ще направиш драма.
Точно тогава спрях да се опитвам да разбера.
Не се скарахме.
Казах само:
— Добре, Милена.
Тя продължи да обяснява, че приятелствата се променят, че хората имат различни периоди и че не трябва да приемам всичко лично.
Затворихме.
Следобед Нели ми се обади.
Оказа се, че на вечерята някой попитал къде съм.
Милена казала пред всички:
— Не я поканих. Напоследък само натоварва хората.
Нели ми каза, че настъпило неловко мълчание.
После една жена сменила темата.
Това ме заболя повече от самото непоканване.
Не само ме беше изключила.
Беше обяснила отсъствието ми така, сякаш аз съм проблем, от който останалите трябва да бъдат предпазени.
В понеделник Милена ми изпрати снимка на чаша кафе и написа:
— Ще се видим ли тази седмица да изгладим нещата?
Погледнах книгата, която още стоеше в хартиената торбичка.
След работа я върнах в книжарницата.
Не от злоба.
Просто вече не исках да ѝ я давам.
Отговорих, че засега не искам среща.
Тя ми написа:
— Значи хвърляш 17 години приятелство заради един рожден ден?
Не отговорих.
Защото не беше заради рождения ден.
Беше заради момента, в който разбрах, че човекът, пред когото съм можела да бъда изморена, притеснена и истинска, всъщност ме е искал само когато съм удобна и весела.
Минаха три седмици.
Все още понякога отварям чата ни по навик.
После го затварям.
Липсва ми приятелката, която мислех, че имам.
Но не знам дали тази приятелка изобщо е съществувала така, както съм си представяла.
Вие как мислите?
