На 46 години съм и сме женени с Деян от осемнайсет години. Никога не сме били семейство, което се кара шумно. При нас неприятните неща обикновено минаваха под формата на шега.
Само че напоследък шегите почти винаги бяха за моя сметка.
Миналата събота Деян покани двама свои колеги със съпругите им в двора ни. Аз научих два дни по-рано.
Почистих навън, извадих възглавниците за столовете, напазарувах и приготвих вечерята. Следобед Деян ме попита дали съм изгладила синята му риза.
— Не съм. В гардероба имаш поне пет чисти ризи.
Той ме погледна учудено.
— Една работа ти дадох.
Не отговорих.
Гостите пристигнаха около шест. Аз още носех купи от кухнята към двора, когато чух Деян да разказва колко напрегната била седмицата му.
Единият му колега каза:
— Поне вкъщи някой се грижи за теб.
Деян се засмя.
— За това не мога да се оплача. Имам си готвачка, чистачка и перачка в едно.
Всички се засмяха неловко.
Стоях на вратата с купа картофена салата в ръце.
Едната жена ме погледна и веднага сведе очи.
Деян видя, че съм чула, но вместо да спре, добави:
— Само дето напоследък персоналът започна да има претенции.
Пак смях.
Този път по-тих.
Оставих купата и седнах.
Деян се наведе към мен.
— Усмихни се малко. Хората ще решат, че те държа насила тук.
— Просто съм изморена.
— От какво?
Този въпрос ме удари повече от шегата.
Сутринта бях станала в седем. Бях изчистила двора, минала през два магазина, сготвила, измила банята и подредила всичко за неговите гости.
А той ме питаше от какво съм изморена.
Не казах нищо.
След малко един от колегите му похвали храната.
— Страхотна е. Деян, трябва да я пазиш тази жена.
Деян се облегна на стола.
— Къде ще ходи? Свикнала е с мен.
Тогава жена му, която досега почти не говореше, каза:
— Или ти си свикнал прекалено много с нея.
Настъпи тишина.
Деян се засмя.
— Е, женска солидарност.
Тя не се усмихна.
— Не. Просто откакто сме дошли, жена ти не е седнала за повече от пет минути, а ти три пъти се пошегува с нея.
Усетих как бузите ми пламват.
Не защото се срамувах от думите ѝ.
А защото непозната жена беше забелязала за един час нещо, което аз оправдавах от години.
Деян веднага смени темата.
След вечерята гостите си тръгнаха. В двора останаха чиниите, смачканите салфетки и трохите върху покривката.
Деян започна да прибира столовете.
— Трябваше ли да седиш намръщена цяла вечер?
Погледнах го.
— Това ли видя?
— Какво трябваше да видя?
Посочих масата.
— Всичко това.
Той въздъхна.
— Пак започваме.
Тогава направих нещо съвсем дребно.
Прибрах само собствената си чаша.
Оставих останалото.
— Лека вечер, Деяне.
— А масата?
— Твоя е.
Той ме изгледа така, сякаш не разбираше думите.
На следващата сутрин чашите още стояха отвън.
Не ги пипнах.
Направих си кафе и излязох на терасата отпред.
След десетина минути Деян дойде.
— Сериозно ли няма да прибереш?
— Сериозно.
— Заради една шега?
Погледнах го спокойно.
— Не е заради една шега. Заради това, че си толкова свикнал с всичко, което правя, че вече дори не го виждаш.
Той не отговори.
След половин час го чух да пуска вода в мивката.
За първи път от много време не станах да му помагам.
Вечерта намерих синята му риза изгладена върху стола.
Беше я изгладил сам.
Не получих голямо извинение. Нямаше красив разговор като по филмите.
Само когато мина покрай мен, каза тихо:
— Вчера прекалих.
Казах му:
— Да.
И толкова.
Не искам съпругът ми да ми благодари за всяка измита чиния. Искам само никога повече да не ме унижава заради нещата, които правя от обич.
Защото грижата е подарък, не длъжност.
Правилно ли постъпих или трябваше да приема думите му просто като шега?
