На 41 години съм и от дванадесет години съм омъжена за Николай. Никога не сме били богати, но си имаме нормален живот, работа и малък апартамент.
Със свекърва ми Стефка отношенията ни винаги са били особени.
Не сме се карали открито. Просто тя обичаше да ми напомня, че преди мен синът ѝ бил подреден, хранел се правилно и никога не забравял рождени дни.
Миналата събота тя събра роднините за своя 67-и рожден ден.
Отидохме още сутринта, защото ме беше помолила да помогна.
До обяд бях обелила картофите, направила две салати, нарязала зеленчуците и измила купчина съдове. Стефка през цялото време влизаше и излизаше от кухнята.
— Не режи толкова едро.
След десет минути:
— Остави чиниите, аз после ще ги подредя както трябва.
Преглъщах.
Към три часа започнаха да идват гостите. Лелята на Николай, двама братовчеди, съседката на свекърва ми и още няколко близки.
Аз останах в кухнята.
Извадих тавата, подредих храната и започнах да нося към масата.
Тогава една от жените каза:
— Стефке, хубава снаха имаш. Цял ден не е седнала.
Свекърва ми се засмя.
— Като я гледаш отстрани, така изглежда.
Всички чуха.
Замръзнах с купата в ръце.
Николай погледна майка си, но не каза нищо.
Продължих да подреждам.
След малко Стефка дойде зад мен и видя, че съм сложила една чиния на място, различно от това, което тя беше решила.
Пред всички дръпна престилката ми отзад.
— Хайде, сваляй я. Достатъчно помогна. Оттук нататък ще се оправим сами.
Някой нервно се засмя.
Аз развързах престилката.
Ръцете ми трепереха толкова, че не успях от първия път.
— Какво съм направила? — попитах.
— Нищо. Просто като трябва да обяснявам всяко нещо по три пъти, по-лесно ми е сама.
Това беше моментът, в който очаквах Николай да стане.
Поне да каже:
— Мамо, стига.
Той остана на стола.
И точно неговото мълчание ме заболя най-много.
Сгънах престилката, оставих я върху кухненския плот и си взех чантата.
— Къде тръгна? — попита Николай.
— Вкъщи.
Свекърва ми поклати глава.
— Ето я. Веднага се обижда.
Не отговорих.
На входната врата ме настигна лелята на Николай.
Мислех, че ще ме убеждава да остана.
Вместо това ми подаде една малка пластмасова кутия.
Вътре имаше салфетки, които бях донесла сутринта.
— Вземи си ги, че Стефка после ще каже и тях, че ги е купила тя.
Погледнах я.
Тя въздъхна.
— Не си първата.
Тогава разбрах нещо, което никой никога не ми беше казвал.
Стефка се държала по същия начин и с предишната приятелка на Николай. Критикувала я пред хора, поправяла я постоянно и после обяснявала, че момичето било прекалено чувствително.
Прибрах се пеша.
Телефонът ми звънна три пъти. Не вдигнах.
Николай се прибра вечерта.
Остави ключовете на шкафа и каза:
— Можеше поне да изчакаш да мине рожденият ден.
Тогава вече не издържах.
Не виках.
Само го попитах:
— А ти можеше ли поне веднъж да кажеш на майка си да не ме унижава?
Той замълча.
За първи път не приех мълчанието му като отговор.
На следващата сутрин Стефка ми се обади.
Не се извини.
Каза:
— Другия път просто не идвай толкова рано, щом всичко приемаш навътре.
Отговорих спокойно:
— Другия път изобщо няма да идвам да готвя.
Настъпи тишина.
Оттогава минаха три седмици.
Николай вече ходи сам при майка си. Не го спирам и никога няма да го карам да избира между нас.
Но аз спрях да доказвам, че съм добра снаха чрез това колко мога да изтърпя.
Миналата неделя Стефка изпрати по Николай буркан с домашна лютеница.
Не знам дали това беше нейният начин да направи крачка към мен.
Прибрах буркана в шкафа.
Но престилката си оставих у дома.
Правилно ли постъпих, че отказах повече да помагам на свекърва си?
