На 43 години съм и от осем години работя като хигиенистка в голяма офис сграда. Ставам в пет без петнайсет, правя си кафе в термос и в шест вече съм в автобуса.
Не съм мечтала за тази работа.
Преди години работех в малък магазин, но го затвориха. Трябваше бързо да намеря нещо друго, защото имахме кредит, сметки и двама души не могат да живеят само от една заплата.
Съпругът ми Николай никога не беше казвал, че работата ми го притеснява.
Поне не пред мен.
Преди месец негов стар приятел го покани на събиране в новия си дом. Николай ме попита дали ще отида.
— Разбира се.
В събота се прибрах от работа, взех душ, облякох синята си рокля и тръгнахме.
Не познавах почти никого.
Хората бяха любезни. Говореха за ремонти, автомобили, работа и почивки. Аз повече слушах.
По едно време една жена до мен попита:
— А ти с какво се занимаваш?
Отворих уста да отговоря.
Николай ме изпревари.
— Тя работи в администрацията на една голяма фирма.
Погледнах го.
Той продължи да се усмихва.
Жената кимна.
— Сигурно е доста натоварено.
Не знаех какво да кажа.
— Понякога — отвърнах.
След малко станах и отидох до кухнята да оставя празната си чаша.
Николай дойде след мен.
— Защо каза това? — попитах тихо.
— Какво?
— Че работя в администрация.
Той погледна към вратата, за да провери дали някой ни чува.
— Е, какво значение има?
— Има значение, защото не е вярно.
Въздъхна.
— Не е нужно всички да знаят подробности.
Това изречение ме удари право в стомаха.
— Какви подробности? Че чистя?
— Не го прави на въпрос.
Върнахме се при останалите.
Не исках да развалям вечерта.
След около половин час разговорът отново стигна до работа. Един от мъжете се оплакваше колко трудно намирали хора за фирмата му.
Николай каза:
— Вече никой не иска да работи нормална работа.
Тогава не издържах.
Погледнах го и попитах:
— А моята нормална ли е?
Всички замълчаха.
Николай пребледня.
— Какво имаш предвид?
— Работата ми. Нормална ли е?
После се обърнах към хората около нас.
— Аз не работя в администрация. Хигиенистка съм. Чистя офисите сутрин, преди служителите да дойдат.
Настъпи онзи неприятен момент, когато никой не знае накъде да погледне.
Очаквах някой да се усмихне снизходително.
Вместо това домакинът каза:
— И какво от това? Работа като работа.
Жената, която по-рано ме беше попитала, добави:
— Майка ми чистеше училище двайсет и пет години. Никога не съм се срамувала от нея.
Погледнах Николай.
Той гледаше пода.
На връщане в колата не говорихме.
Когато стигнахме пред блока, той изгаси двигателя.
— Изложи ме пред всички.
Не можах да повярвам.
— Аз ли те изложих?
— Можеше да говорим вкъщи.
— Вкъщи нямаше да разбера, че се срамуваш от мен.
Той веднага каза:
— Не се срамувам от теб.
— Тогава защо излъга?
Нямаше отговор.
Качих се сама.
На следващата сутрин беше неделя. Станах по навик рано и го видях в кухнята.
Беше оставил кафето ми до термоса.
Седнах срещу него.
Николай дълго мълча.
После каза:
— Срамувах се.
Не очаквах да го признае толкова директно.
— От мен?
— От това какво ще си помислят за нас. За мен.
Точно това ме заболя най-много.
Не че се е срамувал от професията ми.
А че моята работа според него казвала нещо лошо за неговия статус.
Станах и извадих от шкафа работните си обувки. Бях ги измила предната вечер и ги бях оставила да съхнат върху вестник.
Сложих ги пред него.
— С тези обувки съм плащала половината кредит пет години. С тях сме плащали ток, храна и ремонти. Ако те те излагат, значи не знам какво точно уважаваш в мен.
Николай не каза нищо.
След няколко дни ми се обади на работа.
Не го прави почти никога.
— Кога приключваш?
Казах му.
Чакаше ме пред сградата.
Бях с работната си тениска и косата ми беше вързана набързо. За момент ми стана неудобно да го видя там.
После си спомних, че точно от това чувство искам да се отърва.
Николай ме целуна по бузата и каза:
— Хайде да пием кафе.
Не беше голям жест.
Не поправи всичко.
Но оттогава, когато някой попита с какво се занимавам, той повече не отговаря вместо мен.
Аз също спрях да произнасям думата хигиенистка по-тихо.
Работата ми не определя цялата ми стойност, но със сигурност няма да позволя на човека до мен да я превръща в нещо, което трябва да крия.
Вие как мислите?
