Бях излязла от работа и вървях към автобусната спирка, когато някой извика името ми.
Обърнах се и видях леля Станка, съседката на майка ми. Познавам я от дете.
Тя ме хвана за ръката.
– Радвам се, че те срещнах. Намерихте ли вече купувач?
Не разбрах.
– За какво?
Жената ме погледна учудено.
– За къщата.
Сякаш някой ми дръпна земята изпод краката.
Къщата беше на родителите ни. След като баща ми почина, майка ми остана да живее там, а аз и брат ми Петър помагахме с каквото можем.
Поне така си мислех.
Петър живее наблизо. Аз съм на другия край на града и работя до късно, затова той по-често минаваше през къщата.
Леля Станка ми обясни, че през последните две седмици няколко непознати идвали да оглеждат имота.
– Петър ги развеждаше – каза тя. – Помислих, че знаете.
Извадих телефона още на тротоара.
Звъннах на брат ми.
– Продаваш ли къщата?
Настъпи тишина.
После Петър каза:
– Не по телефона. Ела довечера.
Не отидох вечерта.
Отидох веднага.
Когато стигнах, вратата на двора беше отворена. Майка ми седеше на пластмасовия стол под асмата и чистеше зелен фасул в една стара метална тава.
Петър беше там.
Имаше и двама непознати – мъж и жена.
Точно оглеждаха двора.
Петър ме видя и лицето му се промени.
– Какво правиш тук?
– Аз ли какво правя тук?
Непознатите се спогледаха.
Попитах майка ми:
– Мамо, знаеш ли, че Петър води купувачи?
Тя остави фасула.
– Знам.
Това ме заболя повече от всичко.
– И никой не реши да ми каже?
Петър се намеси:
– Няма какво да ти казваме още. Само проверявам каква цена можем да вземем.
Жената, която разглеждаше къщата, тихо каза:
– Ние май ще дойдем друг път.
Те си тръгнаха.
Останахме тримата в двора.
Попитах защо изобщо се продава.
Петър въздъхна раздразнено.
– Защото тази къща само гълта пари. Покрив, ограда, данъци. Мама може да дойде при мен.
Погледнах майка ми.
– Искаш ли да живееш при Петър?
Тя започна да сгъва края на престилката си.
– Не знам. Той казва, че така ще е по-разумно.
Тогава разбрах.
Това не беше нейно решение.
Попитах Петър:
– А аз къде съм в цялата работа?
Той се засмя нервно.
– Ти от двайсет години не живееш тук.
Това ме удари.
– И ти не живееш тук.
– Аз поне съм наблизо.
После каза пред майка ни:
– Нека бъдем честни. Аз се занимавам с всичко. Ти идваш в неделя с една торба покупки и си тръгваш.
Майка ми мълчеше.
Отворих чантата си и извадих телефона.
Не спорих.
Показах му преводите.
Последните две години аз бях плащала за ремонта на покрива, новата помпа за водата и половината материали за оградата.
Петър погледна екрана.
– Това какво доказва?
Тогава майка ми стана.
Влезе в къщата и след минута се върна с една синя папка.
Подаде ми я.
Вътре имаше документи.
Оказа се, че преди три месеца Петър е дал на майка ни да подпише пълномощно.
Беше ѝ казал, че му трябва, за да урежда данъците и документите вместо нея.
Майка ми не беше разбрала какво точно подписва.
Погледнах брат си.
За първи път той нямаше какво да каже.
Не вдигнах скандал.
Казах само:
– От днес нататък мама няма да подписва нищо, което не е прочетено и обяснено пред нея.
Петър се ядоса.
Каза, че го изкарвам измамник.
Аз му отговорих:
– Не те изкарвам никакъв. Питам защо собствената ни майка не знае какво подписва.
На следващия ден заведох майка ми при човек, който разбира от такива документи, за да проверим всичко спокойно.
Продажба няма да има, докато тя сама не реши какво иска.
Оттогава Петър почти не ми говори.
Майка ми пък няколко пъти ми каза:
– Не искам да се карате заради мен.
Но аз не се карам за къщата.
Не ме интересуват тухлите, двора или старата асма.
Боли ме, че брат ми беше решил, че щом живея по-далеч и не се появявам всеки ден, мнението ми няма значение.
А още повече ме боли, че майка ми почти беше напуснала дома си, защото някой друг беше решил кое е най-разумно за нея.
Правилно ли постъпих, като спрях всичко, или не трябваше да се намесвам?
