Не става дума за продажба. Оказа се, че всички около мен просто очаквали аз да се съглася.
С Петър сме женени от осем години. И двамата имаме деца от предишни бракове. Моята дъщеря живее в Пловдив, а неговият син Мартин е на 29 и от няколко години живее под наем с приятелката си.
Апартаментът, в който живеем, е мой.
Купих го много преди да срещна Петър. Още изплащах кредита, когато се запознахме.
Никога не съм делила нещата на мое и твое. Петър участва в сметките, купуваме храна заедно, ремонтирахме кухнята заедно.
Миналия месец се прибирах от работа, когато срещнах съседката ми Румяна пред входа.
Тя носеше две торби и ме попита:
— Значи скоро ще имаме млади съседи?
Засмях се.
— Какви млади съседи?
Румяна ме погледна объркано.
— Синът на Петър. Нали ще се нанася тук?
Спрях на място.
— Къде тук?
Тя посочи нагоре.
— При вас.
Помислих, че е станало някакво недоразумение.
Влязох вкъщи.
Петър беше в кухнята и режеше домати. Радиото работеше тихо на перваза.
Попитах направо:
— Мартин ще се нанася ли при нас?
Ръката му спря.
Само за секунда.
После продължи да реже.
— Говорили сме нещо.
— Кои сте говорили?
— Аз и Мартин.
Усетих как стомахът ми се сви.
Оказа се, че на Мартин му писнало да плаща висок наем. Петър му предложил временно да дойде при нас.
— Колко временно?
— Няколко месеца.
— И защо научавам от съседката?
Петър въздъхна.
— Знаех, че ще реагираш така.
Това ме ядоса.
— Как реагирам? Питам защо каниш човек да живее в дома ми, без да говориш с мен.
Той остави ножа.
— Не е някакъв човек. Синът ми е.
— Знам кой е Мартин.
Петър ме погледна студено.
— Ако твоята дъщеря имаше нужда, щеше да я приемеш веднага.
— Щях първо да говоря с теб.
На следващата неделя отидохме при сестрата на Петър за кафе.
Бяха там Мартин, приятелката му и още няколко роднини.
Не исках да повдигам темата.
Мартин я повдигна.
— Ние мислим в края на месеца да пренесем нещата.
Погледнах Петър.
Той мълчеше.
— Какви неща?
Мартин се засмя.
— Нашите. Татко не ти ли каза?
Всички около нас притихнаха.
Казах спокойно:
— Каза ми. Но аз не съм се съгласявала.
Мартин веднага стана сериозен.
— Значи има проблем?
Преди да отговоря, сестрата на Петър каза:
— Е, за няколко месеца какво толкова?
После добави:
— Все пак Петър ти е съпруг. Не може да се чувства като гост в собствения си дом.
Това ме удари право в сърцето.
— Чий собствен дом?
Настъпи ужасна тишина.
Петър ме погледна предупредително.
— Не започвай.
Тогава Мартин каза:
— Татко ми каза, че апартаментът практически е общ.
Станах.
Не повиших тон.
— Апартаментът е купен от мен дванайсет години преди брака ни.
Сестрата на Петър поклати глава.
— Много грозно звучи това твое мое.
Тогава приятелката на Мартин ме изненада.
Тя остави чашата си и каза:
— Не. Грозно е ние да планираме преместване, без собственичката да е казала да.
Мартин я погледна.
— Сериозно ли?
— Напълно.
Оказа се, че и тя мислела, че аз съм съгласна.
Петър беше представил всичко като решено.
Прибрахме се почти без да говорим.
Пред входа той каза:
— Изложи ме пред семейството ми.
Тези думи вече ми звучаха абсурдно.
— Ти ме постави в ситуация да защитавам правото си на мнение за собствения си дом.
Тази вечер Петър спа на дивана по свое желание.
На следващия ден Мартин ми се обади.
Извини се.
Каза, че ще си търсят друго жилище и че не е знаел истината.
Петър още е обиден.
Говорим за ежедневни неща, но между нас стои нещо много по-голямо от един свободен апартамент.
Стои въпросът защо човекът до мен е смятал, че моето съгласие може да бъде получено след като вече е обещал всичко.
Обичам Петър.
Но оттогава държа документите за жилището в отделна папка и за първи път от осем години думата мое вече не ми звучи егоистично.
Вие как мислите?
