Не беше обида. Не беше тайна. Думата беше да.
С Даниела се познаваме от повече от двайсет години. Работехме заедно в малка счетоводна фирма, после пътищата ни се разделиха, но приятелството остана.
Пиехме кафе след работа, ходехме заедно по магазините, звъняхме си за най-обикновени неща.
Тя знаеше кога съм ядосана само по начина, по който казвам ало.
Аз знаех кога нещо я тревожи, защото започваше да подрежда чантата си по три пъти.
Преди година Даниела напусна работа и започна малък семеен бизнес със съпруга си.
В началото всичко изглеждаше добре.
После започна да ми звъни все по-често.
— Можеш ли да погледнеш един документ?
После стана:
— Можеш ли да ми оправиш тази таблица?
След това:
— Само ти разбираш тези неща, ще ти отнеме десет минути.
Помагах.
Понякога вечер след моята работа отварях лаптопа и стоях още час-два над нейните документи.
Не съм искала нищо.
Тя ми беше приятелка.
Една сряда ми се обади около седем вечерта. Тъкмо бях сложила картофи във фурната и бях седнала да си почина.
— Имам огромна молба.
Изпрати ми папка с документи и каза, че трябва да бъдат прегледани до следващата сутрин.
Бяха много.
— Дани, това няма как да стане тази вечер.
Настъпи кратко мълчание.
— Ама на мен ми трябва.
— Разбирам. Просто утре съм на работа от осем.
Гласът ѝ се промени.
— Добре. Ясно.
На следващия ден ми написа само благодаря и повече не спомена въпроса.
Помислих, че всичко е приключило.
Две седмици по-късно обща приятелка, Нели, имаше имен ден и ни покани в двора на къщата си. Бяхме осем души.
Отидох с домашна баница.
Даниела вече беше там.
Поздравих я и тя ми отговори хладно.
По-късно седяхме около голяма маса под асмата. Имаше салати, печена чушка, хляб и кана с домашна лимонада.
Разговорът стигна до работата.
Нели каза:
— Вие двете сигурно още си помагате с документите.
Даниела се засмя.
— Не. Вече разбрах колко струва приятелството.
Замръзнах.
Някой се опита да смени темата, но тя продължи.
— Когато на човек му потрябва помощ, тогава разбира кой му е приятел.
Погледнах я.
— За онази вечер ли говориш?
— Не е само онази вечер.
— Тогава за какво?
Даниела започна да изброява.
Как веднъж не съм могла да отида с нея до една институция.
Как съм отказала да ѝ прегледам документи в неделя.
Как два пъти не съм вдигнала телефона.
Слушах и не можех да повярвам.
Никой не спомена десетките пъти, когато бях казала да.
Накрая тя каза:
— Аз за приятел бих оставила всичко.
Това беше най-болезненото.
Защото го каза пред хора, които ни познаваха от години.
Усетих как започвам да се оправдавам.
После спрях.
— Дани, колко пъти съм ти помагала през последната година?
Тя не отговори.
— Питам сериозно.
— Не съм ги броила.
— Аз също. Докато ти не започна да броиш отказите ми.
Стана тихо.
Нели сведе очи към чинията си.
Тогава мъжът ѝ, който почти не участваше в разговора, каза:
— Аз съм я виждал поне пет-шест пъти да работи по твоите неща тук, когато идваше при нас.
Даниела го погледна остро.
— Това не е ваша работа.
Той само сви рамене.
Аз станах да занеса празната си чиния до кухнята.
Даниела дойде след мен.
— Значи сега аз съм лошата?
— Не съм казала това.
— Всички така ме гледат.
Измих ръцете си и избърсах водата в малката кърпа до мивката.
— Аз не исках никой да избира страна. Ти започна този разговор пред всички.
Тя замълча.
После каза нещо, което още помня.
— Просто свикнах, че мога да разчитам на теб.
— Да разчиташ на мен не означава да разполагаш с мен.
Даниела си взе чантата и си тръгна по-рано.
След това не ми се обади.
Аз също не я потърсих.
Минаха почти два месеца.
Миналата седмица видях името ѝ на екрана на телефона. Позвъняването спря, преди да вдигна.
Не върнах обаждането.
После цяла вечер се чувствах виновна.
Двайсет години приятелство не се изтриват лесно. Още понякога виждам нещо смешно и първата ми мисъл е да ѝ го изпратя.
Но после си спомням онази маса.
Спомням си как човек, на когото съм помагала без да броя, преброи само моментите, когато съм отказала.
Може би приятелството ни ще се оправи.
Но ако това стане, искам да бъда приятелка, а не човек на повикване.
Какво бихте направили вие?
