На 62 години съм и от трийсет и четири години работя като шофьор на градски автобус.
Ставам в четири и половина. Кафе в металната чаша, сандвич в кутията и излизам, докато повечето прозорци в блока още са тъмни.
Синът ми Виктор е на 35.
Завърши университет, смени няколко фирми и преди два месеца започна работа като ръководител на екип в голяма компания.
Гордеех се с него.
Не съм човек, който се хвали, но снимката от дипломирането му още стои върху шкафа ми.
Миналия петък приключих смяната по-рано.
Бях с работната си риза и тъмносиньото яке. Докато вървях към спирката, се сетих, че офисът на Виктор е само на две пресечки.
Бях купил от една пекарна любимите му соленки.
Реших да му ги оставя.
На рецепцията казах името му.
След няколко минути Виктор слезе с двама колеги.
Когато ме видя, усмивката му изчезна.
— Тате, какво правиш тук?
Подадох му плика.
— Минавах наблизо.
Единият му колега се усмихна.
— Баща ти ли е?
Преди да кажа нещо, Виктор отвърна:
— Да. Дошъл е по работа наблизо.
Колегата погледна емблемата на якето ми.
— Шофьор ли сте?
— Да. Градски автобус.
Човекът каза:
— Евала. Аз не бих издържал и един ден в трафика.
Засмях се.
Само Виктор не се засмя.
После една жена от офиса излезе и каза:
— Викторе, чакаме те.
Той взе плика от ръката ми.
— Тате, ще ти звънна.
Разбрах, че трябва да си тръгна.
Вечерта ми се обади.
Мислех, че ще благодари за соленките.
Вместо това каза:
— Моля те, друг път не идвай така в офиса.
— Как така?
Замълча.
— С работните дрехи.
Седях в кухнята и гледах недоядения си домат върху дъската.
— Защо?
— Просто там хората са… различни.
Попитах:
— Различни от мен ли?
Той въздъхна.
— Не започвай, тате. Просто ми е неудобно.
Това беше.
Неудобно.
Трийсет години ставах по тъмно.
Когато беше студент, поемах допълнителни смени.
Когато трябваше лаптоп, работих две недели поред.
Никога не съм му го натяквал.
А сега ризата, с която съм изкарал всичко това, го караше да се срамува.
Казах само:
— Разбрах.
На следващия понеделник качих първите пътници в 5:20.
На третата спирка се качи мъж с костюм.
Погледна ме и се усмихна.
Беше колегата на Виктор.
— Добро утро!
Познах го веднага.
Докато слизаше, се наведе към кабината.
— Соленките бяха страхотни. Виктор почерпи целия отдел.
Усмихнах се.
Следобед телефонът ми звънна.
Виктор.
— Тате, Иван каза, че си бил шофьорът на автобуса му.
— Аз съм шофьорът на много хора.
Той замълча.
После каза:
— Разказал е в офиса, че си започнал работа в пет сутринта.
Не разбирах накъде води разговорът.
— И?
— Каза, че баща му никога не е работил толкова тежко и че трябва да се гордея с теб.
Не отговорих.
След няколко секунди Виктор каза тихо:
— Стана ми срам.
Стиснах телефона.
— От мен ли?
— От себе си.
Това беше първият път, когато гласът му трепна.
В неделя дойде у дома.
Носеше кафе и две банички.
Седнахме на пейката пред блока.
— Тате, опитвах се да изглеждам като човек, който сам е постигнал всичко.
Погледнах го.
— А ти си постигнал много.
— Да, но не сам.
Не му изнесох реч.
Само потупах мястото до себе си и продължихме да ядем.
Преди да си тръгне, Виктор ме попита дали някой ден може да се повози с мен по целия маршрут.
Казах му, че трябва да стане рано.
Той се засмя.
— Ще стана.
Простих му, но думата неудобно още стои някъде в мен.
Защото понякога човекът, за когото си работил най-много, може да те накара да се почувстваш най-малък.
Трябва ли човек да прощава лесно на собственото си дете в такава ситуация?
