На 57 години съм и не съм човек, който купува скъпи неща. Винаги съм вярвала, че подаръкът трябва да е избран с мисъл, а не да показва колко пари можеш да дадеш.
Синът ми Даниел стана на 32 миналата седмица.
С жена му живеят добре. И двамата работят, имат хубав апартамент и рядко им липсва нещо.
Аз съм пенсионерка от скоро, но продължавам да работя почасово в малък магазин за платове. Не защото не мога без това, а защото не обичам да стоя вкъщи.
Два месеца преди рождения ден на Даниел започнах да отделям по малко.
Исках да му купя хубав часовник.
Не луксозен. Просто качествен, класически, такъв, какъвто може да носи всеки ден.
Помня, че когато беше на 18, ми каза, че един ден иска истински часовник, а не телефонът да му показва часа.
Намерих един в малък магазин в центъра.
Продавачът ми го опакова в тъмносиня кутия и ми даде малка хартиена торбичка.
На рождения ден Даниел беше поканил около десет души у тях.
Имаше негови приятели, двама колеги и родителите на снаха ми.
Отидох малко по-рано.
Носех домашна баница и подаръка.
Снаха ми ме посрещна любезно, но веднага каза:
— Само сложи баницата в кухнята, че масата вече е подредена.
Не се засегнах.
Когато всички пристигнаха, започнаха да дават подаръците си.
Имаше слушалки, ваучер за уикенд, скъпа бутилка парфюм и някакъв аксесоар за колата.
Изчаках накрая.
Подадох на Даниел моята торбичка.
— Това е от мен. Надявам се да ти хареса.
Той отвори кутията.
Първо не каза нищо.
После погледна часовника и се засмя.
— Мамо, това сериозно ли е?
Помислих, че се шегува.
— Да.
Един от приятелите му се наведе да погледне.
Даниел обърна кутията и каза:
— Аз такъв часовник няма къде да нося.
Усетих как стомахът ми се сви.
— Ако не ти харесва, може да го сменим.
Тогава той каза пред всички:
— Не става дума дали ми харесва. Просто вече не съм ученик. Малко е неудобно.
Настъпи тишина.
Снахата ми се усмихна неловко.
— Дани, стига.
Но той продължи.
— Колегите ми носят други неща. Ще изглежда странно.
Гледах сина си и не можех да повярвам, че говори така за подарък, за който бях събирала два месеца.
Не му го казах.
Само протегнах ръка.
— Добре. Дай ми го.
Той затвори кутията и ми я подаде.
Пред всички.
Точно тогава бащата на снаха ми, който до този момент почти не беше говорил, попита:
— Колко струва твоят часовник, Даниеле?
Синът ми се намръщи.
— Какво значение има?
— Никакво. Точно това е въпросът.
Всички замълчаха.
Човекът посочи към кутията в ръцете ми.
— Майка ти не ти е донесла етикета с цената. Донесла ти е подарък.
Даниел пребледня.
Снахата ми сведе очи.
Аз не исках спор.
Сложих кутията в чантата си и отидох в кухнята да си взема палтото.
Даниел ме последва.
— Мамо, не се обиждай.
— Не съм обидена.
— Просто не е моят стил.
Погледнах го.
— Можеше да го кажеш утре. Насаме.
Той замълча.
Прибрах се пеша, въпреки че беше студено.
Вкъщи оставих часовника на масата и не го отворих до следващата сутрин.
После го сложих на ръката си.
Малко ми беше голям.
Отидох в магазина и помолих да махнат две звена от верижката.
Продавачът ме попита дали подаръкът е харесал.
Казах:
— Да. Просто ще го нося аз.
Вчера Даниел ми се обади.
Извини се.
Каза, че се е държал като глупак и че после цяла вечер му било неудобно.
Попита дали може да вземе часовника обратно.
Казах му, че не.
Не от инат.
Просто вече го чувствам мой.
Погледнах го тази сутрин, докато чаках автобуса за работа.
Странно е как един предмет може да ти напомни не колко си дала, а къде трябва да спреш да даваш.
Синът ми ми е син и винаги ще го обичам.
Но уважението не трябва да изчезва, когато сме пред други хора.
Правилно ли постъпих, че не му върнах подаръка?
