На 39 години съм и до миналата събота вярвах, че имам приятелка, която ми е почти като сестра.
С Ирина се познаваме от осемнайсет години. Запознахме се на първата ми работа и оттогава сме минали през какво ли не.
Когато се разведох, тя беше човекът, на когото звънях вечер.
Когато тя остана без работа, почти всеки ден идваше у нас. Пиехме кафе в кухнята, преглеждахме обяви и ѝ помагах с автобиографията.
Никога не съм водила сметка кой какво е направил.
Преди две седмици Ирина ми каза, че ще празнува 40-ия си рожден ден в малка къща за гости извън града.
— Искам да си там по-рано — каза тя. — Без теб няма да се оправя.
Взех си почивен ден.
В събота станах в шест и половина. Натоварих в колата две тави със солени хапки, които Ирина ме беше помолила да приготвя, и тръгнах.
Когато пристигнах, тя още беше по анцуг.
Започнахме веднага.
Подреждах столове, слагах салфетки, носех купи от кухнята. После Ирина ме помоли да отида до близкия магазин, защото била забравила минералната вода и лед.
Върнах се и вече пристигаха първите гости.
Ирина се преоблече и започна да ги посреща.
Аз още бях с дънките и старата блуза, с която бях дошла да помагам.
— Ирина, къде мога да се преоблека?
Тя погледна часовника си.
— Изчакай малко. Само помогни първо с чиниите.
Направих го.
После донесох още столове от верандата.
Когато най-после отидох да се преоблека, почти всички вече бяха там.
Сложих роклята, която си бях купила специално за вечерта, оправих си косата и излязох.
На голямата маса нямаше свободно място.
Помислих, че някой просто е преместил стола ми.
— Ирина, къде да седна?
Тя замълча за момент.
После посочи малка масичка до кухнята.
— Засега там. После ще се разместим.
До тази масичка стояха дамските чанти на гостите и няколко празни кашона.
Засмях се, защото реших, че се шегува.
Не се шегуваше.
— Нямаше достатъчно места — прошепна тя. — Не прави проблем точно сега.
Седнах.
От мястото си виждах всички.
Две нейни колежки, които почти не познаваше преди година, бяха до нея. Срещу тях седеше семейство, с което се бяха запознали наскоро.
Аз бях до кухнята.
След десет минути Ирина дойде при мен.
За миг си помислих, че ще ми каже да седна при останалите.
Вместо това ми подаде празна купа.
— Може ли да сложиш още от салатата? Ти знаеш къде е.
Погледнах купата.
После нея.
— Ирина, аз гост ли съм тази вечер?
Лицето ѝ се промени.
— Какво значи това?
— От сутринта работя. Сега дори място на масата няма за мен.
Тя се огледа дали някой слуша.
— Моля те, не започвай. Нали затова те извиках по-рано, защото мога да разчитам на теб.
— Извика ме да празнуваме или да ти помагам?
Една от жените на масата се обърна.
Ирина се изчерви.
— Не ме излагай пред хората.
Тези думи решиха всичко.
Аз я излагах.
Не тя мен.
Оставих купата на плота.
Влязох в стаята, взех си чантата и сгънах старите си дрехи в една торба.
Когато излязох, Ирина ме чакаше в коридора.
— Сериозно ли ще си тръгнеш?
— Да.
— След всичко, което направих за теб през годините?
Това ме спря.
Погледнах я и за първи път се замислих колко често използваше точно тези думи.
Когато отказвах да я закарам някъде.
Когато не можех да гледам кучето ѝ.
Когато имах други планове.
Винаги имаше едно след всичко, което направих за теб.
— Приятелството не е дълг, Ирина.
Тя не отговори.
На следващия ден телефонът ми беше пълен със съобщения.
Не с извинение.
Пишеше, че съм я унизила пред гостите, че съм съсипала вечерта и че не очаквала такова поведение от мен.
После видях снимките от рождения ден.
Всички бяха около масата.
На няколко снимки в далечния край се виждаше празната малка масичка до кухнята.
Тогава разбрах нещо неприятно.
През последните години Ирина ми звънеше най-често, когато имаше нужда от нещо.
Аз наричах това близост.
Може би просто съм била удобна.
Не я блокирах. Не написах дълго обяснение.
Отговорих само:
— Съжалявам, че вечерта ти е била неприятна. Моята също беше.
Оттогава не сме говорили.
Липсва ми човекът, за когото мислех Ирина толкова години. Но не знам дали този човек наистина е съществувал, или просто аз съм искала да го виждам.
Какво бихте направили вие?
