На 43 години съм и живея сама от шест години.
Работя в счетоводна кантора, прибирам се късно и обичам тишината. Не съм човек, който постоянно ходи по гости, но винаги поздравявам, помагам, когато мога, и не съм имала проблеми със съседите.
Поне до скоро.
На етажа срещу мен живее леля Станка. Тя е на 67 и знае всичко за всички.
Кой кога се е прибрал.
Кой е сменил дограмата.
Кой е получил пратка.
Кой не си е измил стълбите навреме.
В началото ми беше симпатична.
Поливаше цветята ми, когато ме няма. Аз ѝ носех хляб и лекарства от магазина, ако ме помолеше.
Проблемът беше, че постепенно започна да приема всяко мое свободно време като свое.
— Утре си почивка, нали? Ще ме закараш до пазара.
Не питаше.
Съобщаваше.
Първите няколко пъти го направих.
После започнаха други неща.
— Вземи ми една пратка.
— Плати ми сметката за водата онлайн.
— Ела да ми оправиш телефона.
Никога не казваше благодаря повече от веднъж.
Ако откажех, следваше:
— Е, добре. Аз на твоите години помагах на всички.
Миналия месец имах много тежка седмица в работата.
В петък се прибрах след осем вечерта с лаптопа, две папки и торба с храна.
Още не бях отключила, когато вратата срещу мен се отвори.
— Утре в десет ще ме закараш до сестра ми.
Погледнах я.
— Утре няма да мога.
Тя се намръщи.
— Как така?
— Имам работа от вкъщи.
— Ама събота е.
— Знам.
Тя въздъхна толкова тежко, сякаш лично съм я предала.
— Добре. Ще се оправям сама.
На следващата сутрин към единайсет чух много гласове във входа.
Отворих вратата, защото помислих, че има някакъв проблем.
На площадката имаше шестима души.
Съседката от третия етаж, семейство от първия, домоуправителят и още две жени.
А леля Станка стоеше по средата с поднос кафе.
Когато ме видя, каза:
— Ето я и нея.
Усетих, че нещо не е наред.
— Какво става?
Тя скръсти ръце.
— Нищо. Просто си говорим как вече хората не уважават възрастните.
Една от жените ме погледна неловко.
— Станке, стига.
Но тя продължи.
— Аз колко съм ѝ помагала. Цветя съм поливала, пратки съм приемала. А вчера я помолих само да ме закара и отказа.
Стоях по чорапи на прага на собствения си апартамент.
— Ти сериозно ли събра хората за това?
— Не съм събирала никого. Просто темата стана.
Домоуправителят вдигна вежди.
— Станке, ти вчера ми звънна специално да дойда.
Тя млъкна.
Това беше първият момент, в който някой я прекъсна.
После съседката от третия етаж каза:
— И на мен ми каза, че има проблем с входа.
Леля Станка почервеня.
— Е, проблем е. Хората вече нямат човещина.
Тогава аз затворих лаптопа, който още държах под мишница, и го оставих на шкафа.
— Добре. Щом всички сме тук, нека кажа и аз.
Тя ме погледна остро.
— Няма какво да казваш.
— Има.
Разказах спокойно колко пъти съм я карала до пазара, плащала съм ѝ сметки, носила съм покупки, настройвала съм телефона ѝ.
Не го казах, за да ѝ водя сметка.
Казах го, защото тя вече беше направила това пред всички.
Настъпи тишина.
Тогава жената от първия етаж каза:
— И при мен е същото.
Другата добави:
— И при мен.
Леля Станка се огледа.
За пръв път изглеждаше не ядосана, а изненадана.
Оказа се, че не съм единствената.
След половин час всички се разотидоха.
Тя остана на площадката с чашите си.
Когато минах покрай нея, каза тихо:
— Направи ме за смях.
Спрях.
— Не. Просто този път не замълчах.
Оттогава не сме си говорили.
Цветята си ги поливам сама.
Пратките си ги взимам от офиса на куриера.
И за първи път не изпитвам вина, че съм поставила граница.
Според вас неблагодарна ли съм, или просто прекалено дълго съм позволявала да ме използват?
