На 39 години съм и с Нели се познаваме още от гимназията. Бяхме от онези приятелки, които не се чуват всеки ден, но знаят почти всичко една за друга.
Бях до нея при развода ѝ. Тя беше до мен, когато преди години останах без работа и броях стотинките до следващата сметка за ток.
После животът ни тръгна в различни посоки.
Нели започна работа в голяма фирма. Постепенно около нея се появиха нови хора, служебни вечери, пътувания, хубави дрехи.
Аз работя в малка квартална пекарна.
Ставам в четири и половина сутринта. В шест вече подреждам топлите банички и бърша витрината от парата.
Не се срамувам от работата си.
Преди две седмици Нели ми се обади.
— В петък имам малко събиране вкъщи. Ела, отдавна не сме се виждали.
Попитах дали да донеса нещо.
— Нищо. Само ела.
В петък приключих работа, прибрах се, изкъпах се и облякох тъмносинята рокля, която пазя за по-хубави случаи.
Купих малка саксия с босилек, защото Нели обича да готви.
Когато пристигнах, вътре вече имаше около десет души.
Почти всички бяха нейни колеги.
Нели ме прегърна набързо и взе саксията.
— Колко мило.
После ме остави до вратата и отиде да посрещне други гости.
Не ми направи впечатление.
Налях си вода и седнах до една жена на име Ива. Заговорихме се за квартала, за задръстванията и за това колко са поскъпнали хранителните продукти.
След малко към нас дойде мъж, когото Нели представи като свой ръководител.
— А вие откъде познавате Нели? — попита ме той.
Усмихнах се.
— От училище. Познаваме се повече от двайсет години.
Точно тогава Нели застана до нас.
Мъжът попита:
— Значи сте израснали заедно. А вие с какво се занимавате?
Отворих уста да отговоря.
Нели ме изпревари.
— Тя е в хранителния бизнес.
Погледнах я.
Не казах нищо.
Разговорът продължи.
След около половин час друга нейна колежка ме попита дали имам собствено заведение.
— Не, работя в пекарна — казах.
Жената се усмихна.
— О, чудесно. Аз не мога да мина покрай пекарна без да си купя нещо.
Нели обаче веднага смени темата.
Тогава вече усетих онова неприятно свиване в стомаха.
По-късно отидох в кухнята да оставя празната си чаша.
Нели беше там с Ива.
Чух името си още преди да вляза.
Спрях в коридора.
— Просто не искам да започват с въпросите — каза Нели.
Ива попита:
— Какви въпроси?
— Ами… знаеш ги. Всички тук са от фирмата. После ще ме питат откъде се познаваме, защо тя работи там…
Стоях с чашата в ръка.
Нели продължи:
— Не че има нещо лошо. Просто сме много различни вече.
Влязох.
И двете млъкнаха.
Оставих чашата до мивката.
Нели пребледня.
— Не е това, което си мислиш.
— Какво си мисля?
Тя започна да прибира салфетки, въпреки че плотът беше чист.
— Просто не исках хората да те поставят в неудобна ситуация.
Засмях се тихо.
— Мен?
Нели не ме погледна.
— Знаеш какви са някои хора.
Тогава разбрах.
Не пазеше мен.
Пазеше себе си.
Върнах се в стаята, взех чантата и палтото си.
Нели тръгна след мен.
Пред всички каза:
— Защо си тръгваш толкова рано?
Погледнах я.
— Утре съм на работа.
Един от гостите се усмихна.
— В хранителния бизнес няма почивка, явно.
Преди бих замълчала.
Този път казах:
— Работя в пекарна. Започвам в шест сутринта.
Настъпи кратка тишина.
После същият мъж, нейният ръководител, каза:
— Това си е сериозна работа. Аз в шест едва намирам кафемашината.
Няколко души се засмяха.
Никой не ме погледна странно.
Само Нели.
Прибрах се с автобуса.
Държах празната торбичка от саксията в скута си и през целия път си спомнях колко пъти Нели беше идвала в пекарната.
Как съм ѝ пазила любимите кифлички.
Как се шегуваше с колежките ми.
Как никога не ми беше казвала, че работата ми я кара да се чувства неудобно.
На следващия ден тя ми изпрати дълго съобщение.
Пишеше, че съм я разбрала погрешно и че просто искала вечерта да мине спокойно.
Не отговорих.
След три дни дойде в пекарната.
Беше около обяд и нямаше клиенти.
Остави чантата си на един стол.
— Съжалявам.
За първи път не започна да обяснява.
Само това.
Попитах я:
— Ако онези хора никога не бяха разбрали къде работя, щеше ли да ти е по-лесно?
Нели сведе очи.
Това ми беше достатъчно.
Не се скарахме.
Не ѝ казах да изчезва от живота ми.
Просто не можах да се държа така, сякаш нищо не е станало.
Двайсет години приятелство не изчезват за една вечер, но понякога една вечер е достатъчна да видиш приятелството по различен начин.
Аз все още ставам в четири и половина.
Все още отварям пекарната сутрин и се прибирам с миризма на тесто по дрехите.
Само че вече знам едно.
Предпочитам човек да не ме кани никъде, отколкото да ме покани и после да се притеснява другите да не разберат коя съм.
Вие как мислите?
