На 38 години съм и с Даниела бяхме приятелки почти петнайсет години.
Работехме заедно в малка счетоводна фирма, после сменихме работите, но останахме близки. Знаехме си семейните проблеми, страховете, дори коя какво поръчва в кварталната пекарна.
Последната година обаче Даниела започна да се държи различно.
Пишех ѝ — отговаряше след два дни.
Предлагах да се видим — все беше заета.
Но когато имаше нужда да я закарам някъде или да ѝ помогна с документи, звънеше веднага.
Не правех сметки.
Казвах си, че приятелствата минават през различни периоди.
Една събота общата ни приятелка Силвия ни покани на гости за рождения си ден. Бяхме шест жени и седяхме в остъклената ѝ тераса.
Говорехме за работа, ремонти, деца.
Даниела разказваше, че е получила предложение за по-добра позиция.
Зарадвах се.
— Чудесно. Точно това искаше.
Тя ме погледна странно.
— Благодаря.
След малко разговорът продължи, но усещах напрежение.
Когато отидох до кухнята за салфетки, чух гласа на Даниела зад мен.
— Виждате ли я? Не може да понесе, когато на някой му върви.
Замръзнах.
Върнах се.
— За мен ли говориш?
Всички млъкнаха.
Даниела въздъхна.
— Щом си чула, да. Напоследък усещам страшна завист от теб.
Не можех да повярвам.
— Кога съм ти завиждала?
Тя започна да изброява.
Не съм реагирала достатъчно ентусиазирано за новата ѝ кола.
Не съм харесала снимка във Facebook.
Веднъж съм казала, че новата ѝ работа ще бъде натоварена.
Накрая добави:
— Просто ми писна да се правиш на приятелка.
Пред всички.
Силвия опита да смени темата.
Аз усещах как очите ми парят, но не исках да плача.
— Добре — казах. — Щом така ме виждаш, няма какво да доказвам.
Взех чантата си.
Тогава телефонът на Даниела, оставен върху шкафа, започна да звъни.
Екранът светна.
Не исках да гледам, но името ми беше написано огромно.
До него имаше снимка.
Моя снимка.
Спрях.
Даниела грабна телефона, но Силвия вече беше видяла.
— Защо ти звъни човек, записан със снимката на Милена?
Даниела пребледня.
Оказа се нещо много по-просто и по-грозно, отколкото очаквах.
Месеци наред тя използвала моя снимка за контакт на жена от новата си работа.
Пред колегите си разказвала, че тази жена съм аз — старата приятелка, която постоянно ѝ завиждала и я притеснявала.
Причината?
Новата ѝ колежка също се казвала Милена.
Даниела искала да обяснява защо непрекъснато получава съобщения от нея, без съпругът ѝ да задава въпроси, защото двете тайно подготвяли напускане и общ малък бизнес.
Използвала мен като удобно обяснение.
Силвия я гледаше невярващо.
— Значи от месеци говориш за нея пред хора, които дори не я познават?
Даниела започна да се оправдава.
— Не съм казвала нищо страшно.
Погледнах я.
— Преди пет минути ме нарече завистлива пред най-близките ни приятели.
Тя млъкна.
Тогава разбрах защо се беше отдалечила.
За да поддържа измислената версия за мен, постепенно беше започнала да вярва в нея.
Тръгнах си.
На следващия ден получих дълго съобщение.
После още едно.
Не отговорих.
След седмица Даниела дойде пред офиса ми.
— Петнайсет години ще хвърлиш заради една глупост?
Това изречение окончателно реши всичко.
— Не ги хвърлям аз. Ти си използвала тези петнайсет години, защото си знаела, че ще мълча.
Тя заплака.
Аз не.
Не изпитвах удовлетворение.
Само някаква тежка яснота.
Днес, три месеца по-късно, още ми липсва. Понякога виждам нещо смешно и първата ми мисъл е да ѝ го изпратя.
После си спомням онази тераса.
Не съжалявам, че сме били приятелки.
Но отказвам да бъда приятелката, върху която някой може да хвърля собствените си лъжи, защото очаква, че тя винаги ще прости.
Трябва ли човек да даде втори шанс на приятелство след такова унижение?
