На 39 години съм и с Елица се познаваме още от първия ми ден в университета. Бяхме от онези приятелки, които не си звънят всеки ден, но знаят почти всичко една за друга.
Когато тя се разведе преди пет години, седеше в кухнята ми до два през нощта.
Когато аз останах без работа, Елица ми носеше обяви, звънеше да пита как е минало интервюто и веднъж ми остави торба с продукти пред вратата, без да каже нищо.
Затова случилото се ме заболя толкова.
Преди около два месеца Елица започна да говори за мъж на име Виктор. Запознали се покрай работата ѝ.
Виждах, че е щастлива.
Една вечер ми изпрати снимка на ръката си с пръстен.
Веднага ѝ звъннах.
— Това, което си мисля ли е?
Тя се засмя.
— Да. Сгодихме се.
Развълнувах се истински. Попитах кога ще празнуват.
— Нищо специално. Само родителите и брат му. Съвсем тесен кръг.
Повярвах ѝ.
В събота работех до два следобед. На връщане слязох една спирка по-рано, защото трябваше да взема препарат за пералня.
Пред едно заведение видях обща наша позната, Нели.
Беше с официална рокля и държеше подаръчна торбичка.
— Какво празнувате? — попитах.
Тя ме погледна така, че още тогава разбрах.
— Ами… при Елица сме.
Не казах нищо.
Нели започна да обяснява.
— Мислех, че и ти ще идваш.
През стъклената врата видях балони, подредени маси и поне двайсет души.
Разпознах бивши колежки на Елица, съседката ѝ, две нейни приятелки, които беше срещнала миналата година.
Не влязох.
Купих препарата и се прибрах.
Около шест вечерта Елица ми звънна.
Гледах телефона, докато спря.
После звънна отново.
Вдигнах.
— Къде си? — попита тя.
— Вкъщи.
Настъпи пауза.
— Нели ми каза, че сте се видели.
— Да.
— Исках да ти обясня.
Седнах на стола до прозореца.
— Обясни ми.
Елица започна да говори бързо.
Семейството на Виктор било по-официално. Повечето гости били хора с позиции. Собственик на фирма, адвокат, лекар, някакъв общински служител.
Не разбирах какво общо има това с мен.
Тогава тя каза:
— Просто не исках да се почувстваш неловко.
— Защо да се чувствам неловко?
Пак мълчание.
— Знаеш какви са тези хора.
— Не, Елица. Кажи ми.
И тя го каза.
— Всички са доста… успешни. А ти в момента работиш в супермаркет. Не исках някой да те гледа отвисоко.
Не помня колко секунди мълчах.
Работя на каса от година и половина.
Преди това дванайсет години бях административен служител във фирма, която затвори. Търсих работа месеци наред. Имам кредит и сметки и приех първата сигурна работа, която намерих.
Никога не съм се срамувала от това.
До този разговор.
— Значи си решила да ме предпазиш, като не ме поканиш?
— Не го казвай така.
— Как да го кажа?
Елица въздъхна.
— Виктор също смяташе, че ще е по-добре.
Това беше моментът, в който всичко ми стана ясно.
Не ставаше дума за моето неудобство.
Те се бяха притеснявали как изглеждам аз до тях.
— Добре — казах.
— Сърдиш ли ми се?
— Не знам още.
Затворихме.
В понеделник сутринта отидох на работа.
Облякох униформата, вързах косата си и седнах на касата. Около десет една възрастна жена изпусна торбата си и портокалите се разпиляха по пода.
Излязох от касата и ѝ помогнах да ги съберем.
Тя ми благодари три пъти.
Точно тогава видях Елица.
Стоеше на няколко метра с кошница в ръка.
Дойде до мен, когато нямаше клиенти.
— Може ли да поговорим?
Кимнах.
Тя остави кошницата до краката си.
— Постъпих ужасно.
Не казах нищо.
— Виктор каза, че няма смисъл да каним хора, които няма да се впишат. Аз се съгласих. После си измислих, че те пазя от неудобство.
Очите ѝ се напълниха, но не плачеше.
— Срам ме е от самата мен.
Погледнах я и ми стана мъчно.
Не само заради годежа.
Заради двайсет години приятелство, които изведнъж изглеждаха различно.
— Можеше просто да ме поканиш и да оставиш аз да реша дали се вписвам.
— Знам.
После Елица каза нещо, което не очаквах.
— Скарахме се с Виктор заради това. Той каза, че преувеличавам. Аз за първи път се запитах колко още хора ще трябва да махна от живота си, за да изглеждам подходяща до него.
Не ѝ казах да го напуска.
Не я прегърнах.
Само казах:
— Това вече е твое решение.
След работа намерих съобщение от нея.
Беше написала, че не очаква веднага да ѝ простя.
Още не съм отговорила.
Липсва ми приятелката ми. Но не знам дали ми липсва истинската Елица, или човекът, за когото съм я мислила толкова години.
Най-болезненото е, че единствената от нас, която се е срамувала от работата ми, никога не съм била аз.
Вие как мислите?
