На 43 години съм и съм омъжена за Мартин от почти шестнайсет години. Имаме нормален живот – работа, сметки, ремонти, умора вечер и вечния въпрос какво ще вечеряме.
С майка му, Стефка, никога не сме били особено близки.
Не сме се карали открито. Просто през годините винаги намираше начин да ми покаже, че според нея не съм точно жената, която е искала за сина си.
Ако направя баница, нейната била по-тънка.
Ако купим нов диван, старият бил по-здрав.
Ако Мартин напълнее, аз готвя тежко. Ако отслабне, явно не го храня достатъчно.
Дълго време се смеех на тези неща.
Преди месец Стефка навърши 68 години.
Мартин предложи да организираме рождения ѝ ден в тяхната къща, защото дворът е голям. Сестра му живее в Германия и нямаше да успее да се прибере, затова почти всичко остана на мен.
В петък след работа минах през магазина.
В събота станах в шест и половина.
Направих салати, две тави с храна, домашна питка и сладкиш. Изгладих покривките на кухненската маса, защото нашата ютия е по-добра, после с Мартин натоварихме всичко в колата.
Когато пристигнахме, Стефка още беше по домашни дрехи.
— Ох, ти май си решила сватба да правим — каза тя, като видя кутиите.
— Да не се занимаваш ти — отвърнах.
Започнах да подреждам.
Дойдоха около петнайсет души – братът на свекърва ми със съпругата си, две братовчедки, съседи и няколко семейни приятели.
Всичко вървеше спокойно.
Докато една от братовчедките не похвали питката.
— Много е хубава. Стефке, ти ли я меси?
Стефка дори не ме погледна.
— Не. Снахата я е правила. Тя обича да се показва с такива неща.
Няколко души се засмяха неловко.
Аз също се усмихнах.
После започнах да събирам празните чинии.
След малко чух Стефка да говори с една съседка зад мен.
— Мартин много се промени след сватбата. Преди поне питаше майка си.
Ръцете ми замръзнаха над купата със салатата.
Съседката каза тихо:
— Е, вече си има семейство.
— Семейство имаше и преди нея.
Този път никой не се засмя.
Мартин беше на два метра от нас.
Погледнах го.
Чаках да каже нещо.
Той сведе очи и започна да мести една чиния по масата.
Това ме заболя повече от думите на майка му.
Не направих сцена.
Влязох в кухнята и започнах да мия ножа, с който бяхме нарязали сладкиша.
След минута Стефка влезе след мен.
— Защо се цупиш сега?
— Не се цупя.
— Познавам ви аз вас, младите. Всичко приемате навътре.
Не знам защо точно тогава реших да кажа истината.
— Просто ми стана неприятно. Цял ден се старая за рождения ти ден, а пред хората говориш така за мен.
Тя ме погледна, сякаш аз я бях обидила.
— Никой не те е карал да правиш всичко това.
— Мартин ме помоли.
— Ето. Пак Мартин.
Замълчах.
После Стефка отвори кухненската врата към двора и каза достатъчно високо, за да я чуят няколко души:
— Ако ще ми разваляш рождения ден с физиономии, по-добре си върви.
Настъпи такава тишина, че чух стария хладилник зад мен как изключи.
Погледнах към Мартин.
Този път вече всички гледаха към него.
Той стана.
За секунда си помислих, че най-после ще каже на майка си да престане.
Вместо това дойде при мен и тихо каза:
— Хайде да не правим проблем пред хората. Остани още малко.
Не можех да повярвам.
— Аз ли правя проблема?
— Не казвам това.
— Току-що ме изгони от празник, който подготвях от сутринта.
Мартин мълчеше.
Свалих престилката, която Стефка ми беше дала, сгънах я и я оставих върху кухненския стол.
Взех чантата си.
Не плаках.
Само казах:
— Честит рожден ден, Стефке.
И си тръгнах.
Мартин се прибра два часа по-късно.
Бях седнала в кухнята вкъщи и пиех вече студено кафе. До мен стоеше пликът от магазина с касовата бележка вътре.
Той седна срещу мен.
— Мама прекали.
Погледнах го.
— Не искам да говорим за майка ти.
— За какво тогава?
— За теб.
Мартин се намръщи.
Казах му, че шестнайсет години съм преглъщала забележки, защото не съм искала да го поставям между мен и майка му.
Но в онзи двор той сам се беше поставил някъде.
И не беше до мен.
Той дълго мълча.
На следващия ден Стефка ми звънна.
Не да се извини.
Каза:
— Надявам се вече да ти е минало.
Отговорих само:
— Не ми е минало. Просто повече няма да участвам в това.
Оттогава не съм се карала с нея.
Не съм спряла Мартин да ходи при майка си. Не съм поставяла условия и не съм искала да избира.
Но спрях да организирам празници, да купувам подаръци от негово име, да звъня вместо него и да се старая да заслужа място, което след шестнайсет години очевидно още трябваше да доказвам.
Преди няколко дни Мартин се върна от майка си и ми каза:
— Мама пита защо вече не ѝ се обаждаш.
За първи път този въпрос не ме накара да се почувствам виновна.
Казах му:
— Защото уважението не може винаги да идва само от едната страна.
И продължих да режа зеленчуците за вечеря.
Вие как мислите?
