На 46 години съм, разведена съм и от три години живея сама в апартамента на родителите ни. Майка ми се премести при сестра си на село, защото вече не ѝ се качват четири етажа без асансьор.
Апартаментът не е мой. Никога не съм твърдяла обратното.
Плащам сметките, данъка, ремонта на входа и всеки месец давам на майка ми пари за лекарства и храна. Брат ми Димитър живее в друг град и идва най-много два пъти годишно.
Миналата събота домоуправителят събра съседите пред входа. Трябваше да решим кога да започне ремонтът на покрива.
Бях с торба от магазина и още държах ключовете в ръката си, когато видях Димитър до пощенските кутии.
Не знаех, че ще идва.
До него стоеше жена му, а около тях имаше поне десет съседи. Една от съседките дори ми се усмихна и ми направи място.
Димитър обаче веднага каза:
— Добре, че дойде. Сега ще го изясним пред всички.
Усетих как стомахът ми се сви.
— Какво ще изясняваме?
Той извади от джоба си някакви листове и ги размаха.
— Как три години живееш безплатно в чужд имот и се правиш на собственик.
Настъпи тишина.
Жената от първия етаж погледна обувките си. Домоуправителят започна да прибира химикалката в папката, сякаш изведнъж много му беше неудобно.
Казах му тихо:
— Това е жилището на мама. Тя ме помоли да живея там.
— Мама вече е възрастна. Ти я обработваш.
Тези думи ме удариха повече от всичко.
Три години Димитър не беше дошъл нито веднъж, когато тръбата в банята протече. Не беше там, когато сменяхме дограмата, защото през зимата в кухнята ставаше ледено.
Не беше дал и лев за ремонта.
Но сега стоеше пред съседите и говореше високо.
— И парите ѝ сигурно ти ги държиш?
Погледнах го.
— Какви пари?
Той се усмихна по онзи начин, който помня още от деца.
— Ето, започна.
Тогава жена му се намеси:
— Димитър, стига.
Той се обърна рязко към нея.
— Ти не се бъркай.
Но тя вече беше пребледняла.
Отвори чантата си и извади малък син плик.
— Кажи ѝ.
Димитър замълча.
— Кажи ѝ за плика от майка ви.
За първи път всички гледаха него, не мен.
Оказа се, че преди два месеца майка ми му дала 6000 лева. Спестявала ги години. Дала му ги, защото той казал, че трябва спешно да ремонтира покрива на къщата си и ще ѝ ги върне.
Не ми беше казала нищо.
Жена му продължи:
— Покривът не е ремонтиран. Парите отидоха за друг кредит. Казах му да ти каже.
Димитър почервеня.
— Това няма общо с апартамента.
Тогава вече не издържах.
Оставих торбата на земята. Една кутия кисело мляко се обърна вътре и започна да капе през найлона.
— Значи аз съм крадлата, защото плащам всичко тук, а ти взимаш спестяванията на майка ни и мълчиш?
Той тръгна към мен.
— Не прави цирк.
Домоуправителят го прекъсна:
— Циркът го започна ти, момче.
Не очаквах точно той да го каже.
После съседката от третия етаж отвори папката си и каза, че пази всички разписки за ремонта на входа. На тях три години стояло само моето име.
Димитър прибра листовете си.
Не се извини.
Само каза:
— Ще говорим друг път.
— Не — отговорих. — Следващия път ще говориш първо с мама. И ще ѝ върнеш парите.
Качих се по стълбите с прокъсаната торба и мокрите от киселото мляко продукти.
Ръцете ми трепереха, но за първи път не ми беше срам.
Срамът не беше мой.
Вечерта се обадих на майка ми. Тя заплака и само повтори, че не искала да ни кара да се караме.
Казах ѝ, че няма да я обвинявам.
Но от този ден отказвам да мълча само за да изглеждаме като добро семейство пред хората.
Според вас правилно ли постъпих, като го поставих на място пред всички?
