На 39 години съм и с Ива се познаваме още от гимназията. Бяхме от онези приятелки, които могат да не се чуят три дни и после да продължат разговора от същото място.
Преди година Ива остана без работа.
Работеше в малка фирма, която съкрати част от персонала. В началото беше спокойна, но след няколко месеца започна да се притеснява.
Аз работя като административен координатор в търговска компания.
Когато при нас се освободи място за офис сътрудник, веднага се сетих за нея.
— Прати ми CV-то си — казах ѝ по телефона. — Ще го дам на човешки ресурси.
Не съм обещавала, че ще я назначат.
Просто исках да помогна.
След две интервюта я взеха.
Първите месеци всичко беше нормално. Пиехме кафе сутрин, понякога обядвахме заедно и се прибирахме с един автобус.
После започнаха дребните неща.
— Кажи им, че ще закъснея десет минути.
— Можеш ли да довършиш тази таблица вместо мен?
— Ако шефът пита, кажи, че съм била при клиент.
Първоначално помагах.
После започнах да отказвам.
Не защото не я смятах за приятелка, а защото вече рискувах собствената си работа.
Миналия петък имахме кратка среща на отдела.
Бяхме осем души в малката конферентна зала. Климатикът бръмчеше, някой беше оставил купчина папки на свободния стол, а ръководителят ни Георги преглеждаше задачите за следващата седмица.
Стигнахме до една справка, която Ива трябваше да изпрати предния ден.
Не беше готова.
— Какво се случи? — попита Георги.
Ива замълча.
После погледна към мен.
— Ами аз разчитах тя да ми помогне.
Всички се обърнаха.
— Не сме се разбирали такова нещо — казах.
Ива се засмя.
— Разбира се. Когато трябваше да изглеждаш като добрата приятелка и да ме доведеш тук, беше друго.
Не можех да повярвам какво чувам.
Георги се опита да прекъсне разговора.
— Това е работен въпрос.
Но Ива продължи.
— Нека поне всички знаят, че тя постоянно ми напомня как ме е уредила на тази работа.
Това беше лъжа.
Никога не ѝ го бях казвала.
Нито веднъж.
Една колежка сведе очи към бележника си. Друг колега започна да мести химикалката между пръстите си.
Усетих как лицето ми гори.
— Кога съм ти го напомняла?
— Не е нужно да го казваш директно.
Тогава Георги затвори лаптопа си.
— Достатъчно.
Погледна Ива и каза:
— За справката разговаряхме вчера. Аз лично ти казах, че е твоя задача.
Ива пребледня.
После той добави:
— И понеже вече говорим пред всички, трябва да уточня още нещо. Тя не те е назначила. Препоръча те за интервю. Решението беше мое и на управителя.
Настъпи пълна тишина.
Ива не каза нищо повече.
След срещата ме настигна на стълбите.
— Можеше да не ме излагаш така.
Спрях.
— Аз ли те изложих?
— Можеше просто да кажеш, че ще помогнеш със справката.
Тогава разбрах, че дори не съжалява.
Очакваше аз отново да оправя ситуацията.
— Ива, помогнах ти като приятел. Това не означава, че трябва да върша работата ти.
Тя ме погледна студено.
— Явно работата ти е по-важна от приятелството ни.
Не отговорих.
В понеделник сутринта за първи път от месеци не я чаках пред входа.
Качих се сама.
Направих си кафе и седнах на бюрото.
Ива дойде десет минути по-късно. Мина покрай мен, без да поздрави.
Боли ме.
Почти двайсет години приятелство не се изтриват за един уикенд.
Но още повече ме боли мисълта колко дълго съм бъркала помощта с постоянно задължение.
Не съжалявам, че ѝ помогнах да стигне до интервюто.
Съжалявам, че след това толкова пъти казвах да, когато всъщност исках да кажа не.
Ако приятелството ни може да съществува само докато прикривам закъсненията ѝ и довършвам задачите ѝ, тогава може би вече не говорим за приятелство.
Правилно ли постъпих, като спрях да я прикривам?
