Аз съм на 51. С Мария се познаваме още от първата ми работа в шивашки цех.
Минали сме през сватби, разводи, безработица, ремонти и онези години, когато брояхме стотинките до заплата. Имаше период, в който почти всяка вечер си говорехме по телефона.
Последните две години обаче нещо се промени.
Мария започна работа в нова фирма, запозна се с други хора и постепенно разговорите ни станаха по-кратки.
Не съм ревнувала.
Поне така си мислех.
Преди месец ми каза, че ще празнува 50-ия си рожден ден в къщата на сестра си извън града.
— Ела по-рано, че ще имам нужда от помощ — каза тя.
Попитах в колко.
— Към два. Гостите са за шест.
В петък след работа купих продуктите за солената торта, която тя винаги е харесвала. В събота станах в седем, приготвих я и я сложих внимателно в кутия.
В два без десет бях там.
Мария ми отвори по домашни дрехи и веднага ми подаде една престилка.
— Добре че дойде. Аз няма да смогна.
Следващите три часа почти не седнах.
Нарязах домати и краставици. Подредих чиниите. Избърсах масата на верандата. Извадих чаши от кашоните. Дори изгладих покривката, защото беше стояла сгъната.
Мария през това време се приготвяше.
Около пет и половина слезе с нова рокля и ме попита:
— Как съм?
Казах ѝ, че е прекрасна.
После тя погледна мен.
Бях с дънки и обикновена блуза, защото смятах да се преоблека, след като приключим.
— Ти няма ли да си тръгваш? — попита.
Помислих, че не съм чула правилно.
— Как да си тръгвам?
Тя се смути.
— Ами… гостите ще идват.
Стоях с купа салата в ръцете.
— Мария, нали ме покани на рождения си ден?
Тя погледна към сестра си, която подреждаше салфетки.
— Аз те помолих да дойдеш да помогнеш. Не съм казвала точно, че…
Не довърши.
Тогава пристигнаха първите гости.
Две жени от новата ѝ работа.
Мария веднага се усмихна и ги посрещна.
Едната ме погледна и попита:
— Това сестра ти ли е?
Мария се засмя.
— Не, една приятелка. Дойде да ми помогне с подготовката.
Една приятелка.
След 27 години.
Не най-добрата ми приятелка. Не човекът, който е държал резервен ключ от дома ѝ. Не жената, която е седяла с нея на пода сред кашоните, когато се местеше след развода.
Една приятелка, дошла да помогне.
Оставих купата на масата.
Свалих престилката и я сгънах.
Мария ме хвана за лакътя.
— Сега пък какво ти стана?
Казах тихо:
— Нищо. Просто разбрах поканата.
Тя ме дръпна към кухнята.
— Не прави сцени. Просто компанията е друга. Няма да ти е интересно.
Това беше моментът, в който всичко ми стана ясно.
Не се притесняваше, че няма да ми е интересно.
Притесняваше се, че няма да се впиша.
Погледнах към масата. Моята солена торта беше в средата.
Взех кутията, в която я бях донесла, но после я оставих.
Не исках да ставам дребнава.
Казах само:
— Честит рожден ден, Мария.
И си тръгнах.
В колата седях около пет минути, без да запаля.
По ръцете ми още миришеше на копър от салатата.
Телефонът ми звънна.
Мария.
Не вдигнах.
На следващата сутрин получих съобщение:
— Не очаквах да реагираш толкова детински.
Това вече ме ядоса.
Написах:
— Детинско щеше да бъде да остана там и да се преструвам, че не ме унижи.
Тя не отговори.
Минаха две седмици.
Една вечер ми се обади сестра ѝ.
Каза ми нещо, което не очаквах.
— Мария каза на всички, че си имала друга работа и затова си тръгнала.
Само се засмях.
След още няколко дни Мария дойде до работата ми.
Чакаше ме пред входа.
— Толкова години приятелство ще хвърлиш заради един рожден ден?
Погледнах я и за първи път не изпитах желание веднага да оправя нещата.
— Не е заради рождения ден. Заради мястото, което ми показа, че имам в живота ти.
Тя каза, че преувеличавам.
Че хората се променят.
Че не можела да кани всички.
Съгласих се.
Хората наистина се променят.
Само че можеше да ми каже:
— Имам празненство с колегите. Ще ми помогнеш ли с подготовката?
Щях да помогна.
Вероятно пак щях да направя солената торта.
Това, което ме заболя, беше да ме остави да вярвам, че съм гост, докато всъщност съм била удобният човек за кухнята.
Не сме се карали.
Не сме се блокирали.
Просто спрях аз да звъня първа.
Оттогава телефонът ми е много по-тих.
Понякога ми липсва Мария, която познавах преди.
Но не знам дали тази жена още съществува, или просто аз твърде дълго съм пазила старото ни приятелство сама.
Вие как мислите?
