На 44 години съм и с Нели се познаваме още от гимназията.
Бяхме от онези приятелки, които не си звънят всеки ден, но знаят почти всичко една за друга. Помагахме си при местене, ремонти, семейни проблеми и смяна на работа.
Аз работя като фризьорка в малък салон.
Преди години Нели започна да идва при мен.
В началото си записваше час като всички останали. После започнах да я приемам след работа, защото така ѝ беше по-удобно.
Никога не ѝ взимах пари.
— След толкова години приятелство няма да ти взимам за една боя — казвах.
Това продължи дълго.
Понякога Нели идваше с кафе. Друг път носеше кутия сладки. За мен беше достатъчно.
Постепенно обаче започна да ми пише:
— Утре в шест мога.
Не питаше дали аз мога.
Ако откажех, следваше:
— Е, само корените са.
Миналия месец имахме много работа в салона. Едната ми колежка беше в отпуск и почти цяла седмица обядвах права между клиентите.
В четвъртък Нели ми писа, че в събота има семейно събиране и трябва задължително да я оправя в петък.
Казах ѝ:
— Нели, няма как. Пълна съм до седем и половина.
Тя отговори:
— Ще дойда в седем и половина тогава.
Обясних, че след това трябва да почистя и да се прибера.
Не ми отговори.
В петък, малко след седем, вратата на салона се отвори.
Нели влезе с една нейна позната.
Аз още работех.
Погледнах я изненадано.
— Нели, казах ти, че не мога.
Тя се засмя пред всички.
— Стига, де. За приятелка все ще намериш половин час.
Двете ми колежки чуха.
Клиентката ми също.
Казах тихо:
— Днес наистина не мога.
Лицето на Нели се промени.
— Значи за хората, които ти плащат, можеш, а за мен не?
Това ме засегна.
Оставих четката върху количката и я погледнах.
— Те имат записани часове.
Нели се обърна към познатата си и каза:
— Виждаш ли? Като потръгне малко бизнесът, приятелите вече пречат.
Усетих как ми става горещо.
Пред клиентите ми.
Пред колежките ми.
Пред жена, която дори не познавах.
Нели продължи:
— Забрави кой ти водеше хора в началото.
Тогава едната ми колежка, Ива, се намеси.
Тя работи с мен от шест години и прекрасно знае колко пъти съм оставала след работа заради Нели.
— Извинявай — каза Ива, — но тя почти винаги остава допълнително заради теб.
Нели я погледна остро.
— Това е между нас.
Ива кимна.
— Тогава не трябваше да го правиш разговор пред целия салон.
Настъпи тишина.
Нели грабна чантата си.
Преди да излезе, каза:
— Ясно. Разбрах колко струва приятелството ни.
Това изречение ме преследва цялата вечер.
Когато затворих салона, беше почти осем и половина. Метях космите от пода и се питах дали наистина аз съм виновната.
После Ива извади от едно чекмедже стария ни тефтер за часовете.
Беше запазила няколко страници заради служебни справки.
Показа ми името на Нели.
До него почти винаги пишеше: след работа.
Десетки пъти.
Изведнъж осъзнах нещо много неприятно.
Аз бях превърнала жеста в задължение.
Три дни Нели не ми писа.
После получих съобщение:
— Успокои ли се вече?
Не се извини.
Не спомена как ме изложи пред хората.
Само попита дали съм се успокоила.
Отговорих:
— Спокойна съм. Но оттук нататък, ако искаш да идваш в салона, ще си записваш час като всички останали.
Тя ми написа:
— Значи ще ми взимаш и пари?
— Да.
След това ме премахна от приятели във Facebook.
Боли ме повече, отколкото искам да призная.
Двадесет и седем години приятелство не се забравят за един ден.
Но вече мина месец и за първи път не се чувствам виновна, когато затворя салона навреме.
Може би приятелството ни не е приключило заради една прическа.
Може би просто в онзи петък разбрахме две различни неща.
Нели беше убедена, че губи привилегия.
Аз разбрах, че си връщам границата.
Правилно ли постъпих или сгреших?
