На 59 години съм и никога не съм мислел, че ще се почувствам толкова излишен в дома на собственото си дете.
Синът ми Петър е на 35. Преди две години с жена му купиха стар апартамент и почти всичко вътре мина през ръцете ми.
Сменях контакти, оправях шкафове, боядисвах врати. Носех инструменти в една стара сива чанта, която имам още от времето, когато работех в цех.
Не съм искал пари.
Когато ми казваше:
– Тате, можеш ли да минеш?
Отиваше ми се. Беше ми приятно да съм нужен.
Миналата събота пак ми се обади. Каза, че една врата на кухненския шкаф увиснала и вечерта щели да им идват приятели.
Отидох към четири следобед.
Жена му подреждаше чаши, Петър местеше столове, а аз коленичих пред шкафа и започнах да регулирам пантите.
След половин час всичко беше готово.
Тъкмо прибирах отвертката, когато първите гости пристигнаха.
Познавах само една двойка. Другите ги виждах за първи път.
Петър ме погледна и каза:
– Тате, остани малко. Няма нужда веднага да си тръгваш.
Зарадвах се.
Седнах на края на дивана. Говореха за ремонти, кредити, работа, почивки. Аз повече слушах.
В един момент един от приятелите му похвали кухнята.
– Много добре сте я направили. Кой ви монтира всичко?
Петър се засмя и посочи към мен.
– Ето го нашият безплатен майстор. Само му звъниш и идва.
Няколко души се засмяха.
Усмихнах се и аз. Реших, че е шега.
После жена му каза:
– Поне за нещо да го използваме. Иначе само пита дали имаме нужда от нещо.
Този път смехът беше по-силен.
Не казах нищо.
Стиснах дръжката на чантата си и погледнах пода.
Една жена, която седеше срещу мен, спря да се усмихва. Видях как погледна Петър, после мен.
След малко синът ми пак започна.
– Ако имате нещо счупено, давайте му го. Пенсионерите трябва да се занимават с нещо.
Тогава вече не се засмях.
Станах.
– Аз ще тръгвам.
Петър ме погледна учудено.
– Е, какво ти стана? Шегуваме се.
Казах само:
– Знам.
Прибрах си якето и излязох.
На площадката пред асансьора чух вратата зад мен.
Беше жената, която по-рано беше спряла да се смее.
– Господине, извинявайте – каза тя. – Не ви познавам, но това беше грозно.
Не знаех какво да отговоря.
Само кимнах.
На другия ден Петър ми се обади.
Не за да се извини.
– Тате, защо направи такъв театър вчера? Сега всички ме питат дали сме се скарали.
Това ме заболя повече от шегите.
Не го притесняваше как съм се почувствал. Притесняваше го как е изглеждал пред приятелите си.
Казах му:
– Две години идвах всеки път, когато ме повикаш. Никога не те попитах колко ще ми дадеш. Вчера разбрах как го виждаш ти.
Настъпи тишина.
После каза:
– Прекалено лично го приемаш.
И тогава направих нещо, което сигурно трябваше да направя много по-рано.
Отговорих:
– Може би. Затова оттук нататък ще си пазя времето лично.
След три дни ми написа, че кранът в банята капе.
Не отидох.
Изпратих му телефона на майстор, когото познавам.
Вечерта Петър дойде до дома ми. Стоеше пред вратата без обичайното си самочувствие.
– Тате, май прекалих.
Не го оставих да се измъкне само с това.
– Не ме заболя, че се пошегува. Заболя ме, че ме направи смешен пред хората заради неща, които правех от обич.
Той сведе глава.
За първи път от години не побързах аз да оправя ситуацията.
Не съм спрял да обичам сина си.
Но разбрах, че дори на собственото си дете трябва понякога да покажеш къде свършва помощта и започва неуважението.
Правилно ли постъпих, че спрях да му помагам, или един баща трябва да преглъща такива неща?
