На 58 години съм и от осем години живея сама. Синът ми е на 34, женен е от четири години и с жена му живеят в друг град.
Не съм от майките, които звънят всяка вечер.
Понякога минават три-четири дни, без да се чуем. Знам, че работят и имат собствен живот.
Преди месец синът ми ми каза по телефона:
— Мамо, ела за няколко дни. Все казваш, че не сме се виждали.
Зарадвах се.
Купих билет за петък след работа и сложих в малкия куфар две блузи, домашни дрехи и подаръците, които бях събирала за тях.
Пристигнах вечерта.
Снаха ми отвори вратата.
Усмихна се, но още тогава усетих, че нещо не е наред.
— Колко дни ще останеш?
Казах, че синът ми предложил до понеделник.
— А, добре.
Само това.
В събота станах рано. Направих кафе и почистих след себе си.
Не исках да се чувстват длъжни да ме обслужват.
По обяд предложих да сготвя.
Снаха ми каза:
— Няма нужда. Ние си имаме режим.
Отдръпнах се.
Вечерта синът ми предложи да излезем тримата на разходка.
Снаха ми каза, че е изморена.
Отидохме само двамата.
Когато се прибрахме, тя беше в кухнята.
— Хубаво ли си прекарахте?
Тонът ѝ беше такъв, че синът ми веднага започна да обяснява къде сме били.
На следващата сутрин си направих чай.
Чух ги да говорят в коридора.
Не подслушвах. Просто апартаментът им е малък.
— Това не беше уговорката — каза снаха ми.
— Каква уговорка?
— Един ден, не целия уикенд.
Замръзнах с чашата в ръка.
Синът ми каза:
— Аз я поканих.
— Тогава ти се занимавай.
Върнах се в стаята и започнах да сгъвам дрехите си.
Реших да си тръгна по-рано.
Докато се обличах, синът ми влезе.
— Какво правиш?
— Ще хвана автобуса в два.
Каза да не говоря глупости.
Тогава снаха ми се появи на вратата.
— Ако иска да си тръгва, остави я.
Синът ми я погледна ядосано.
Аз само казах:
— Не се карайте заради мен.
Слязохме пред блока, защото синът ми настоя да ме изпрати до спирката.
Там бяха две съседки на снаха ми.
Говореха пред входа.
Докато чакахме, разбрах, че съм забравила зарядното си.
Синът ми се качи да го вземе.
След минута входната врата се отвори.
Снаха ми излезе.
В едната ръка държеше зарядното.
В другата – малката торба с домашните сладки, които бях донесла.
Остави торбата върху куфара ми.
— Вземи си и това. Ние такива неща не ядем.
Каза го пред съседките.
Едната жена веднага погледна настрани.
Не знам защо точно това ме унижи толкова.
Бях правила сладките вечерта преди пътуването.
Слагах ги една по една в кутията, защото знаех, че синът ми ги обича.
Не казах нищо.
Взех зарядното.
Тогава едната съседка се приближи.
— Госпожо, автобусът ви е чак след четирийсет минути. Ако искате, седнете при мен на пейката, да не стоите права.
Една чужда жена показа повече внимание към мен от човека, в чийто дом бях поканена.
Синът ми слезе след малко.
Видя торбата.
Разбра какво е станало.
— Мамо, качвай се обратно.
Отказах.
Той настоя.
— Няма да остана там, където присъствието ми тежи.
Не го казах ядосано.
Точно това го разстрои най-много.
Прибрах се същата вечер.
На следващия ден синът ми дойде при мен сам.
Донесе кутията със сладките.
Беше почти празна.
— Изядох ги в колата — каза.
После ме погледна и добави:
— Аз те поканих. Трябваше да го кажа ясно още в началото.
Не обвинявах жена му.
Казах му само, че повече няма да ходя на гости без изрично да знам, че съм желана и от двамата.
Синът ми кимна.
Оттогава се чуваме както преди.
Не искам да го поставям между мен и съпругата му.
Но вече няма да се усмихвам и да се преструвам, че не ме боли, само за да бъде удобно на всички останали.
Правилно ли постъпих или трябваше да остана до понеделник заради сина си?
