Познаваме се с Деси от гимназията. Бяхме от онези приятелки, които знаят коя как си пие кафето, коя дата е рожденият ден на майката на другата и какво означава едно кратко — Добре съм, когато всъщност нищо не е добре.
Поне аз така си мислех.
След училище животът ни тръгна различно. Аз започнах работа в счетоводна кантора, омъжих се, после се разведох. Деси остана омъжена и има две деца.
Въпреки това винаги намирахме начин да се виждаме.
През последните две години обаче нещо постепенно се промени.
Когато аз ѝ пишех:
— Свободна ли си тази седмица?
Отговорът почти винаги беше:
— Луда работа. Ще ти звънна.
Не звънеше.
Но когато тя имаше проблем, телефонът ми звънеше веднага.
Веднъж трябваше спешно да вземе майка си от автогарата, но беше на работа.
Отидох аз.
Друг път ме помоли да ѝ помогна с документи, защото не разбирала какво трябва да попълни.
Седяхме два часа в кухнята ми с лаптопа и ги оправихме.
После имаше рожден ден на дъщеря си и в последния момент жената, която трябваше да вземе тортата, отказала.
— Моля те, можеш ли ти?
Можех.
Винаги можех.
Не съм го броила. Не съм водила списък кой на кого колко услуги е направил.
Това ми беше приятелката.
Преди месец имах ужасно тежка седмица в работата. Нямаше трагедия. Просто от онези периоди, в които всичко идва наведнъж — срокове, сметки, проблем с колата и напрежение вкъщи.
Имах нужда да седна с някого за един час.
Писах на Деси:
— Може ли да се видим? Имам нужда да поговоря с теб.
Тя отговори след четири часа.
— Тази седмица няма шанс. Следващата?
Казах добре.
Следващата седмица не ми писа.
В петък вечерта отворих социалните мрежи и видях снимки от заведение.
Деси беше там с още три жени.
Не се разстроих, че е излязла.
Разстроих се, защото под снимката едната жена беше написала нещо за традиционната им петъчна среща.
Традиционна.
Значи не беше еднократно.
Затворих телефона и си казах да не бъда дребнава.
В понеделник Деси ми се обади.
Още като видях името ѝ, някак си знаех.
— Как си? — попита тя.
Казах:
— Добре.
Поговорихме две минути.
После дойде истинската причина.
Синът ѝ трябвало да кандидатства за една програма и имало документи, които трябва да бъдат подготвени до сряда.
— Ти ги разбираш тези неща. Ще ги погледнеш ли?
Замълчах.
За първи път не казах веднага да.
— Деси, няма да мога.
Настъпи тишина.
— Как така?
Обясних, че имам работа.
Тя въздъхна.
— На теб ще ти отнеме половин час.
Точно тази реплика ме засегна повече, отколкото очаквах.
Не защото ме молеше за помощ.
А защото времето ми изведнъж беше нещо, с което тя вече беше разпоредила.
Казах:
— Миналата седмица аз имах нужда от половин час.
Тя веднага разбра.
— Сериозно ли ще ми държиш сметка за това?
Отговорих, че не ѝ държа сметка.
Само вече не искам приятелството ни да работи по този начин.
Тя затвори разговора с:
— Добре, явно си се променила.
Три дни не си писахме.
После в събота случайно я срещнах пред кварталния супермаркет.
Беше с една от жените от снимката.
Поздравих ги и продължих към количките, но Деси ме спря.
— Може ли за малко?
Другата жена остана на няколко крачки.
Деси ме попита защо съм станала толкова студена.
Опитах се спокойно да ѝ обясня.
Тогава тя каза пред другата жена:
— Не мога да бъда на разположение всеки път, когато ти е самотно.
Това ме удари.
Не бях искала да бъде на разположение постоянно.
Бях я помолила веднъж.
Стоях с пакет прах за пране в ръка и няколко секунди не знаех какво да кажа.
Тогава другата жена се обади:
— Деси, чакай. Нали миналия месец точно тя те закара до Пловдив за онова обучение?
Погледнах Деси.
За това пътуване бях взела почивен ден, защото колата ѝ беше в сервиз.
Деси видимо се смути.
— Това е различно.
Жената до нея само каза:
— Не ми звучи различно.
Не изпитах удовлетворение.
Стана ми тъжно.
Защото понякога ти трябва непознат човек да каже на глас нещо, което близкият ти отказва да види.
Деси ми писа вечерта.
Не се извини точно.
Написа, че може би и двете сме натрупали неща и трябва да поговорим.
Срещнахме се след няколко дни.
За първи път не се преструвах, че всичко е наред. Казах ѝ, че се чувствам като човек, когото търси за услуги, но не и за присъствие.
Тя не се съгласи с всичко.
Аз също не очаквах.
Оттогава не сме се скарали, но вече не сме същите.
Не тичам при всяко нейно обаждане. Не отменям планове. Не се чувствам виновна, когато казвам, че не мога.
И най-странното е, че не ми липсва старото ни приятелство толкова, колкото мислех.
Може би защото накрая разбрах, че аз съм пазила нещо, което отдавна е съществувало повече в спомените ми, отколкото в настоящето.
Какво бихте направили вие?
