Имам по-голяма сестра, Таня. Тя живее със съпруга си в къща на около четирийсет минути от града, а аз съм сама в малък апартамент.
Разведох се преди шест години.
Оттогава в семейството някак естествено се прие, че аз съм човекът с най-много свободно време.
Ако майка ми трябва да бъде закарана някъде, звънят на мен.
Ако Таня чака майстор и не може да излезе от работа, аз отивам.
Ако трябва да се вземе нещо от магазин, пак съм аз.
Работя на пълен ден в офис, но явно фактът, че нямам съпруг вкъщи, означава, че времето ми не струва толкова.
Дълго не го приемах лично.
Помагах, защото са ми семейство.
Преди две седмици Таня ми се обади.
— В събота ела у нас. Отдавна не сме се събирали.
Зарадвах се.
Последните месеци почти не се бяхме виждали спокойно. Всеки разговор беше набързо и все някой имаше работа.
Попитах дали да донеса нещо.
— Само себе си — каза тя.
В събота сутринта обаче ми изпрати съобщение.
Ако можеш, ела към десет.
Стана ми странно, защото обядът беше чак следобед, но реших, че иска да си поговорим.
Купих сладки от кварталната пекарна и тръгнах.
Когато пристигнах, дворната врата беше отворена.
Таня беше с работни ръкавици.
До нея имаше три големи чувала с пръст и няколко кашона.
— Супер, че дойде рано — каза тя. — Трябва да оправим двора преди гостите.
Оказа се, че трябва да преместим саксии, да избършем масата и столовете, да подредим верандата и да занесем куп неща в мазето.
Не казах нищо.
Съблякох си якето и започнах да помагам.
Към един часа попитах:
— Кои ще идват?
Таня започна да изброява.
Две семейства техни приятели.
Съседите отсреща.
Колежка на зет ми със съпруга си.
Накрая попитах:
— Мама няма ли да идва?
— Не, изморява се от много хора.
Продължих да бърша праха от столовете.
Към три вече бяхме готови.
Отидох да си измия ръцете и когато се върнах, Таня стоеше в коридора.
— Ти май няма да оставаш, нали?
Погледнах я.
— Как така?
Тя започна да оправя една възглавница на дивана, без да ме поглежда.
— Просто ще сме много хора. Мислех, че имаш други планове.
Не можах да кажа нищо за няколко секунди.
— Ти ме покани на гости.
Таня се намръщи.
— Е, да, ама после решихме да съберем компанията.
— А защо не ми каза?
Тя въздъхна.
— Не прави проблем от нищо. Нали си бяхме двете цял ден.
Точно тогава се отвори дворната врата.
Първите гости пристигнаха.
Една жена, която познавах бегло, влезе с кутия сладки и ме поздрави.
— О, и ти си тук! Чудесно.
Таня се усмихна.
— Тя само ми помагаше с подготовката.
Само ми помагаше.
Стоях с влажните ръце от мивката и усетих как ме хваща срам, въпреки че не бях направила нищо срамно.
Жената ме погледна странно.
— Няма ли да останеш?
Преди да отговоря, Таня каза:
— Има си работа.
Това вече беше прекалено.
Взех якето си.
На излизане видях кутията със сладките, които бях купила сутринта. Таня ги беше сложила в красива чиния на масата.
Не ги взех.
Прибрах се.
Вечерта телефонът ми звънна.
Беше майка ми.
— Защо си се разсърдила на сестра си?
Оказа се, че Таня вече ѝ беше разказала.
Според нейната версия аз съм дошла да помогна и после внезапно съм се обидила, защото имало други гости.
Обясних какво се случи.
Майка ми замълча.
После каза:
— Е, какво толкова? Ти нали си сама. Какво щеше да правиш вкъщи?
Това изречение ме заболя повече от думите на Таня.
— Мамо, това, че съм сама, не означава, че съм свободна за всички.
Тя веднага отвърна:
— Семейството трябва да си помага.
— А кой помага на мен?
Нямаше отговор.
Следващата седмица Таня ми писа дали мога в петък да отида до тях, защото чакала доставка, а тя била на работа.
За първи път написах само:
— Не мога.
След минута получих:
— Какво толкова важно имаш?
Погледнах съобщението дълго.
Нямах нищо важно.
Щях да се прибера след работа, да си направя вечеря и да гледам телевизия.
Но за първи път не почувствах нужда да доказвам, че имам достатъчно добра причина да разполагам със собственото си време.
Отговорих:
— Имам планове.
И оставих телефона.
Може планът ми да е бил просто да си бъда у дома.
Но поне беше мой.
Какво бихте направили вие?
