На 57 години съм и живея сама, откакто синът ми замина да работи в друг град. Познавам почти всички в квартала. Не сме близки приятели, но си помагаме. Поливаме си цветята, когато някой отсъства, приемаме пратки един за друг, разменяме по някой домашен сладкиш.
Съседът ми Иван е на около шейсет. От години живее срещу мен. Винаги е бил приказлив и обича да се шегува. Ако нещо трябва да се поправи във входа, той пръв се захваща.
Преди месец съседите решихме да направим малко събиране пред блока. Всеки донесе по нещо за хапване. Имаше домашна баница, салата, сладки и сокове. Децата играеха наоколо, а възрастните си говорехме за какво ли не.
Докато подреждах чиниите, Иван се приближи с една голяма саксия.
— Това е за теб.
Погледнах го учудено.
Вътре имаше красив лимон, висок почти метър, с няколко малки зелени плодчета.
— Защо?
— Защото винаги гледаш цветята пред входа. Знам, че ще се радваш.
Всички започнаха да ми казват колко е красиво дръвчето. Благодарих му искрено. Дори се почувствах неудобно, че не съм подготвила нищо в замяна.
Прибрах саксията на балкона. Всяка сутрин я поливах и я завъртах към слънцето. Дори си купих специален тор, защото никога не бях гледала лимон.
След около две седмици Иван започна да ме пита как е дръвчето.
— Добре е. Май ще цъфне пак.
Той само кимаше.
Миналия петък се прибирах с торбите от магазина. Иван стоеше пред входа с още двама съседи.
— Имаме да говорим.
Помислих, че пак става въпрос за входната врата.
Той се усмихна, но някак странно.
— Реших, че ще си взема лимона обратно.
Засмях се, защото мислех, че се шегува.
Никой друг не се засмя.
— Сериозно говоря.
Погледнах го.
— Как така обратно?
— Подарих го прибързано. Дъщеря ми разбра и каза, че го искала за новата си тераса. Все пак си е мое дръвче.
Стоях с торбите в ръцете и не знаех какво да кажа.
Единият съсед промълви:
— Е, случва се.
Но на мен не ми се струваше нормално.
Казах спокойно:
— Ако беше ми го дал да го пазя, щях веднага да ти го върна. Но ти ми го подари.
Иван въздъхна.
— Не бъди дребнава.
Тази дума ме жегна повече от всичко.
Не аз исках обратно подарък.
Не аз поставях човек в неудобно положение пред други хора.
Само го гледах.
Той продължи:
— Нали няма да се караме за едно дръвче?
Отговорих тихо:
— Не се караме за дръвче. Говорим за уважение.
Настъпи неловко мълчание.
Прибрах се.
Цяла вечер гледах лимона на балкона. Не заради цената му. Не заради самото растение.
А защото всеки път, когато го погледнех, вече щях да си спомням как някой първо ме е зарадвал, а после е решил да си вземе радостта обратно.
На следващата сутрин станах рано. Почистих саксията, избърсах листата и я занесох пред вратата на Иван.
Позвъних.
Когато отвори, само казах:
— Вземи го. Но повече не ми подарявай нищо.
Оставих саксията и си тръгнах.
След няколко часа съседката от третия етаж ми донесе малко мушкато.
— Не е за да замени лимона. Просто искам да имаш нещо, което е подарено от сърце.
Разплаках се чак тогава.
Разбрах, че не всички подаръци имат стойност. Истинска стойност имат само онези, зад които стои уважение. А уважението не се взема обратно, когато някой друг го поиска.
Как бихте постъпили на мое място?
