Живея в тази кооперация от осемнадесет години. Апартаментът ми е на първия етаж, а под прозореца има малко парче земя, което дълго време приличаше на изоставена строителна площадка.
Имаше счупени плочки, ръждясала кофа и бурени до коленете. Никой не искаше да се занимава с него.
Преди четири години започнах да го почиствам. Не съм ограждала нищо и никога не съм казвала, че дворът е мой.
Засадих здравец, две рози и малко лавандула. Сложих стара дървена пейка, която боядисах сама в зелено. През лятото съседките сядаха там, а възрастният човек от третия етаж слизаше да си почива на сянка.
Преди три месеца в апартамента над мен се нанесе жена на име Силвия. Беше около четиридесетте, винаги добре облечена и говореше така, сякаш всички останали са ѝ служители.
Още през първата седмица ме попита:
– Кой ви позволи да използвате двора?
Обясних ѝ спокойно, че мястото е общо и всеки може да сяда там.
– Щом е общо, ще решаваме всички, а не вие – отвърна тя.
Не разбрах защо беше толкова раздразнена. На следващия ден премести пейката до кофите. Върнах я, без да правя скандал.
После започна да оставя велосипеда си върху цветята. Веднъж намерих пречупена роза, а гумата му беше точно върху стъблото.
Почуках на вратата ѝ.
– Моля те, оставяй колелото до стената. Ще унищожиш всичко.
Тя ме изгледа и се усмихна.
– Не сте собственик на градината.
След това свика събрание пред входа. Беше неделя сутрин и почти всички съседи излязоха. Някои държаха чаши с кафе, други още бяха по домашни дрехи.
Силвия застана до цветята с черен чувал в ръка.
– Днес ще освободим общото пространство от личните вещи на госпожата – каза високо.
Преди да разбера какво прави, тя издърпа две саксии, изсипа пръстта на плочките и хвърли растенията в чувала.
– Спри! – извиках и хванах едната саксия.
Тя я дръпна от ръцете ми.
– Не се излагайте. Заграбили сте двора и сега се правите на жертва.
Най-много ме заболя, че няколко души мълчаха. Една съседка дори прошепна, че може би Силвия има право, защото аз наистина съм се разпореждала с мястото.
Стоях сред разпилената пръст с кал по ръцете и усещах как лицето ми гори.
Тогава бай Петър от третия етаж слезе бавно по стълбите. Носеше синя папка, притисната под мишницата му.
– Силвия, преди да унищожаваш чужд труд, трябваше да прочетеш протоколите на входа – каза той.
Оказа се, че преди четири години съседите единодушно са гласували аз да поддържам това място. Дори беше записано, че дворчето остава достъпно за всички, а разходите по него поемам доброволно.
Под документа имаше подписите на почти всички присъстващи.
Силвия пребледня.
– Никой не ми е казал.
– Ти не попита – отвърна бай Петър. – Само реши, че можеш да командваш.
Тя остави чувала и тръгна към входа, без да се извини. На следващата сутрин намерих пред вратата си две нови саксии. Нямаше бележка.
Не знам дали ги беше оставила тя или някой от съседите. Засадих в тях спасените растения, но счупената роза не успя да се възстанови.
Пейката още е там и всички продължават да сядат на нея. Аз обаче вече не мълча, когато някой бърка добротата със слабост.
Правилно ли постъпих, като отново засадих цветята, или трябваше да се откажа от това място?
