На четиридесет и осем години съм и никога не съм мислила, че ще бъда унижена така в къщата, в която съм израснала.
Баща ми живее сам на село. Къщата е стара, но поддържана — синя порта, асма над двора и малка зеленчукова градина зад бараката.
Брат ми живее на десет минути от него. Аз съм в града, на около час път, но почти всяка събота ходя да чистя, да нося лекарства, да пера пердетата или просто да му оставя сготвена храна.
Не съм го разказвала на никого. Не съм го правила за похвала.
Преди две седмици баща ми реши да събере роднините и няколко съседи за именния си ден. Отидох по-рано и започнах да подреждам двора.
Измих пластмасовите столове с маркуча, нарязах салатата и смених покривката, защото старата беше изцапана от череши.
Брат ми пристигна последен със съпругата си. Още от портата започна да се оглежда намръщено.
– Пак ли ти командваш тук? – попита ме.
Казах му, че само помагам на татко. Той се засмя, но не отговори.
По време на събирането баща ми спомена, че вече му е трудно да обработва цялата градина и мисли да остави малката нива зад къщата на мен. Не да ми я прехвърля веднага, а аз да се грижа за нея.
Брат ми остави вилицата си и се изправи.
– Знаех си защо идва всяка събота – каза високо. – Не е заради теб, татко. Чака да вземе нещо.
Всички замълчаха.
Една съседка сведе очи към чинията си. Леля ми започна да сгъва салфетката между пръстите си.
Усетих как лицето ми пламна.
– Не говори така – казах му. – Не съм искала нищо.
Той посочи към портата.
– Хайде, не ни прави на глупаци. Идваш, размествaш всичко и после се представяш за спасителка. От днес няма нужда да стъпваш тук. Аз ще се грижа за баща ни.
Най-болезненото беше, че го каза пред хората, които ме познават от дете.
Не повиших тон. Станах, свалих престилката и я оставих върху облегалката на стола.
Баща ми ме хвана за китката.
– Седни, момичето ми.
Но аз не можех. Очите ми вече се пълнеха, а не исках брат ми да види, че ме е пречупил.
Тъкмо стигнах до портата, когато баща ми извика:
– Донеси тетрадката от шкафа!
Съседът му влезе в къщата и след минута излезе с една стара зелена тетрадка, вързана с ластик.
Баща ми я отвори с треперещи ръце.
Вътре беше записвал всяко мое идване през последните две години. Не защото съм го карала, а защото той винаги записва всичко.
„Мария донесе дърва.“
„Мария плати ремонта на помпата.“
„Мария изчисти мазето.“
„Мария остана, когато токът спря.“
После обърна няколко страници и погледна брат ми.
– А твоето име е записано три пъти – каза тихо. – И трите пъти дойде да вземеш зеленчуци.
Никой не продума.
Съпругата на брат ми се наведе към него и прошепна нещо, но той рязко дръпна стола си назад.
Очаквах да се извини. Вместо това каза, че баща ни бил настроен срещу него.
Тогава татко затвори тетрадката.
– Не съм настроен срещу никого. Просто вече не искам най-грижовният ми човек да бъде обиждан в моя двор.
Брат ми си тръгна, без да се сбогува.
Аз останах до края, но не седнах на масата. Прибрах чиниите и полях доматите, докато ръцете ми спрат да треперят.
На тръгване баща ми ми подаде зелената тетрадка.
Не я взех.
Казах му да я пази, защото не искам никога повече да доказвам пред хората, че го обичам.
Оттогава брат ми не ми се е обадил. Част от мен чака извинение, а друга част вече не иска да го чуе.
Правилно ли постъпих, като останах, или трябваше да си тръгна завинаги?
