Бях на четиридесет и осем години и държах в ръката си тава с топла баница. До мен стоеше съпругът ми, а зад портата се чуваха гласовете на роднините, дошли за рождения ден на майка ми.
Позвъних още веднъж.
Брат ми Николай излезе на стълбите, но не отвори. Избърса ръцете си в панталона и погледна първо мен, после тавата.
— Казах ти да се обадиш, преди да идваш.
Помислих, че се шегува.
В тази къща бях израснала. Аз бях боядисвала оградата всяка пролет, аз бях сменяла пердетата на майка ни и аз идвах всяка събота да ѝ нося храна, когато Николай беше зает.
— Днес е рожденият ден на мама — казах. — Вчера говорихме.
Тогава снаха ми се показа зад него. Беше с нова бяла риза и държеше куп салфетки.
— Събирането е само за хората, които уважават дома ни — каза тя.
Разговорите в двора утихнаха. Леля ми, двама братовчеди и съседката на майка ми стояха около масата и гледаха към портата.
Николай отключи, но не за да ме пусне. Излезе навън и затвори вратата зад себе си.
— Къщата вече е моя — каза достатъчно силно, за да го чуят всички. — Мама ми я прехвърли. Ти получи достатъчно помощ през годините.
Не знаех за каква помощ говори.
Когато се разведох преди дванадесет години, майка ми ме остави да живея при нея три месеца. Спях на разтегателния диван и плащах сметките. Това ли беше помощта, за която сега трябваше да плащам цял живот?
— Искам само да поздравя мама.
— Тя не иска скандали — отвърна снаха ми от стълбите.
Точно тогава видях майка ми през прозореца на кухнята. Беше облякла синята жилетка, която ѝ подарих за Коледа. Стоеше неподвижно и стискаше чашата си с две ръце.
Помахах ѝ.
Тя вдигна ръка, но Николай се обърна и дръпна пердето.
Тавата натежа в ръцете ми. Съпругът ми тихо я взе, защото пръстите ми започнаха да треперят.
— Добре — казах. — Няма да влизам насила.
Обърнах се, но зад мен се чу хлопване. Майка ми беше излязла през страничната врата, по домашни чехли, без палто.
— Стой — извика тя.
Николай тръгна към нея, но тя го спря с поглед.
Майка ми дойде до портата и извади от джоба на жилетката си малък кафяв плик. Подаде ми го пред всички.
Вътре имаше копие от нотариалния акт.
Къщата не беше прехвърлена само на Николай. Майка ми беше запазила половината за себе си, а след нея тази половина оставаше на мен.
Николай пребледня.
Оказа се, че от месеци убеждавал всички, че вече е единствен собственик. Беше сменил ключалката, преместил част от вещите ми от тавана и дори обещал стаята на майка ми да стане кабинет за снаха ми.
— Не исках да ви карам да се мразите — каза майка ми. — Но не съм подписвала това, което той разказва.
Снаха ми остави салфетките върху перваза и влезе вътре, без да каже дума.
Аз отключих портата с резервния ключ, който майка ми също беше сложила в плика. Не погледнах брат си. Минах покрай него, хванах майка ми под ръка и я заведох в кухнята.
Разрязах баницата върху старата дървена дъска. Майка ми седна до прозореца, а гостите един по един се върнаха около масата.
Николай остана навън почти десет минути.
Когато влезе, не се извини. Само седна в края на масата и наведе глава.
Не го изгоних. Не исках рожденият ден на майка ни да се превърне в битка.
Но пред всички казах, че повече никой няма да заключва тази врата пред мен. И че уважението към семейството не се доказва с ключове, документи и унижение пред роднини.
Оттогава Николай почти не ми говори. Майка ми ме моли да направя първата крачка, защото сме брат и сестра.
Аз обаче още виждам как той дръпна пердето пред лицето ѝ.
Правилно ли постъпих, като не му простих веднага, или трябва да преглътна унижението заради майка ни?
