На четиридесет и шест години съм и живея сама в къщата, която остана от родителите ни. Не съм я получила наготово — петнайсет години сменях покрива, поправях оградата и изплащах заем за нова дограма.
Сестра ми Даниела живее в друг град. Идваше рядко, обикновено по празници, и всеки път намираше нещо, което не ѝ харесва.
Тази пролет ми се обади и каза, че иска да съберем роднините за рождения ден на леля ни. Предложи да е у мен, защото дворът бил голям.
Съгласих се.
Два дни чистих. Измих плочките с маркуча, подрязах розмарина до портата и извадих сгъваемата маса от гаража. Сутринта станах в шест, омесих питка и сложих зеленчуци да се пекат.
Даниела пристигна първа, облечена в бяла риза и с голяма чанта на рамото. Огледа двора и вместо да каже „здравей“, прокара пръст по перваза.
— Тук пак има прах.
Реших да не започвам спор.
Малко след това дойдоха леля ми, двама братовчеди със съпругите си и възрастната ни съседка, която майка ни винаги канеше на семейни събирания.
Всички седнахме под асмата. Чиниите още не бяха напълнени, когато Даниела почука с вилицата по чашата си.
— Имам да ви кажа нещо важно.
Хората замълчаха. Аз стоях до масата с купа салата в ръце.
— Решихме, че тази къща трябва да се продаде — каза тя. — Не е честно само Мария да я използва.
Първо помислих, че не съм я чула правилно.
— Какво значи „решихме“?
Тя извади папка от чантата си и я сложи пред леля ни.
— Говорих с адвокат. И аз имам право на част. Мария се е настанила тук и се държи така, сякаш всичко е нейно.
Братовчед ми сведе поглед към чинията. Съпругата му започна да сгъва салфетката си на малки квадратчета.
Усетих как бузите ми пламват.
— Ти подписа отказ от дела си преди дванайсет години — казах. — В замяна получи апартамента на татко.
— Това беше друго — отвърна тя. — Тогава не разбирах стойността на имота.
После се обърна към останалите.
— Знаете ли, че тя дори не ми дава ключ? Родната ми къща е, а трябва да звъня като чужда.
Не каза, че преди три години беше влязла без предупреждение и беше изнесла стария скрин на майка ни, за да го продаде. Не каза, че смених ключалката след това.
— Не прави сцена пред хората — прошепнах.
— Аз ли правя сцена? — повиши глас тя. — Ти просто си свикнала всички да те съжаляват, защото си сама.
Това изречение ме удари по-силно от всичко друго.
Съседката ни остави вилицата си.
— Даниела, стига.
Но сестра ми вече беше отворила папката и размахваше някакви разпечатани оценки на имоти.
Тогава леля ми стана бавно, влезе в къщата и след минута се върна с малък кафяв плик.
— Майка ви ми даде това преди да почине — каза тя. — Помоли ме да го пазя, ако някога започнете да спорите за къщата.
В плика имаше копие от нотариалния акт и ръкописна бележка от майка ни. Почеркът ѝ беше неравен, но ясен.
Пишеше, че къщата остава за мен, защото Даниела е получила апартамента, семейните спестявания и помощ за ремонта му. Имаше и списък с дати и суми.
Сестра ми пребледня.
— Това нищо не доказва.
— Нотариалният акт доказва — каза леля ми. — Бележката доказва само, че майка ти е знаела какво може да направиш.
Настъпи тишина. Чуваше се само как съседското куче драска по ламаринената порта.
Даниела прибра листовете си с треперещи ръце.
— Значи всички сте срещу мен.
— Не — казах. — Просто този път всички чуха истината.
Тя си тръгна, без да се сбогува. Аз не я спрях.
Събрах папката, която беше оставила на стола, и я сложих до портата. После се върнах при гостите и нарязах питката, макар че ръцете ми още трепереха.
Не се почувствах победител. Почувствах се уморена.
Но за първи път не се извиних за това, че защитавам дома си.
Правилно ли постъпих, че не я спрях и не опитах да изгладя отношенията ни?
