Беше неделя следобед и се връщах от пазара с две торби зеленчуци и още топлата тава, увита в кухненска кърпа.
Живея сама от шест години. На четиридесет и осем съм и съм свикнала сама да си оправям нещата — от течащи кранове до сметки и ремонти.
Съседката ми отгоре, Валя, беше на петдесет и три.
През последните две години си помагахме.
Поливах цветята ѝ, когато пътуваше. Тя приемаше пратките ми, когато бях на работа. Понякога пиехме кафе пред блока и обсъждахме цените в магазина или времето.
Затова не разбрах защо ключът ми не влиза.
Пробвах отново.
После още веднъж.
Тогава забелязах, че патронът на вратата е сменен.
Първо помислих, че е някаква грешка.
Позвъних на домофона.
Никой не отвори.
След няколко минути видях Валя да слиза по стълбите.
Погледна ме странно.
— Още ли не са ти казали?
— Кой да ми каже какво?
Тя замълча за секунда.
— Управителят каза, че ще се изнасяш.
Засмях се.
Наистина реших, че се шегува.
— Аз живея тук от единадесет години.
Тя сви рамене.
— Така са ни казали.
Сърцето ми започна да бие силно.
Обадих се на хазяина си.
Не вдигна.
След десет минути ми върна обаждане.
— А, да. Забравих да ти кажа. Реших да продам апартамента.
Стоях пред входната врата с торбите в ръце и не можех да повярвам.
— Забравил си да ми кажеш?
— Купувачите искаха бързо да стане.
— А аз къде трябва да живея?
От другата страна настъпи тишина.
— Ще ти върна депозита.
Това беше всичко.
Депозита.
Все едно говорехме за счупен стол, а не за мястото, в което живеех повече от десетилетие.
Седнах на стълбите.
Баницата още беше топла.
След малко Валя слезе отново.
Този път не ме погледна в очите.
— Може да оставиш нещата у нас, ако искаш.
Кимнах.
Докато влизахме в апартамента ѝ, забелязах нещо странно.
На масата лежеше папка с документи.
Отгоре беше договорът за продажбата на моя апартамент.
Видях адреса.
Видях и името на купувача.
Беше нейното.
Погледнах я.
Тя пребледня.
— Валя…
Тя седна бавно на стола.
— Не исках да разбереш така.
Оказа се, че тя е купила жилището преди две седмици.
През цялото време е знаела.
Пиела е кафе с мен пред блока.
Питала ме е дали доматите са поскъпнали.
Приемала е пратките ми.
А вече е знаела, че скоро няма да живея там.
— Защо не ми каза?
Тя започна да върти халката на пръста си.
— Страхувах се, че ще се разсърдиш.
Не знаех какво да отговоря.
Не бях ядосана заради апартамента.
Не беше мой.
Бях ядосана заради тишината.
Заради това, че човекът, който знаеше кога имам рожден ден и какво кафе пия сутрин, беше решил, че не заслужавам истината.
След два дни започнах да търся квартира.
Спях при братовчедка ми.
Дрехите ми бяха в кашони.
Чашите ми бяха увити във вестници.
Най-трудно беше да гледам празните рафтове, докато опаковах живота си в картонени кутии.
В деня, в който предавах ключовете, Валя ме чакаше пред входа.
Държеше малък плик.
— Това е за теб.
Вътре имаше пари.
— За неудобството — каза тихо.
Върнах ѝ плика.
— Не неудобството ме боли.
Тя сведе глава.
— Знам.
Оттогава са минали осем месеца.
Живея в друг квартал.
Имам нови съседи, нов магазин и нов маршрут до работа.
Понякога минавам покрай стария блок.
Пердетата на прозорците са различни.
Цветята на балкона ги няма.
Но всеки път си спомням не сменения патрон.
Спомням си жената, която две години наричах приятелка, а тя не намери смелост да ми каже истината навреме.
Кажете ми честно — бихте ли простили на такъв човек?
