В първия момент реших, че ме е объркала с друга. Жената беше около шейсетгодишна, с къса посивяла коса и тъмнобежово палто, а в ръцете си стискаше избеляла платнена чанта.
— Вие сте Елена, нали? — попита тя, без да ме поглежда. — Сестрата на Димитър.
Името на брат ми ме накара да замръзна.
Димитър се грижеше за майка ни през последните осем месеца. Поне така твърдеше. След като тя падна в апартамента си и получи проблеми с паметта, той настоя да я премести в частен дом извън града.
Казваше, че там получава най-добрите грижи и че посещенията временно са ограничени. Всеки път, когато исках да я видя, измисляше ново оправдание — вирус, лекарски прегледи, силна тревожност или препоръка да не се натоварва с много хора.
Бях му повярвала, защото той беше любимото ѝ дете.
— Не знам коя сте — казах тихо, — но не говорете така за семейството ми.
Жената най-после се обърна към мен.
— Казвам се Мария. Живеех срещу майка ви повече от двайсет години. Тя не е в дом за възрастни хора.
Станах толкова рязко, че няколко души се обърнаха. Мария ме хвана за ръкава, но веднага ме пусна.
— Не правете сцена — прошепна тя. — Брат ви е в кабинета на управителя.
Погледнах към стъклената врата в дъното на салона. През матираното стъкло различих фигурата на висок мъж с тъмносиньо яке.
Димитър.
Бях дошла да внеса пари по фирмената си сметка. Той нямаше представа, че ще бъда там.
— Какво прави майка ми? — попитах.
— Живее при мен.
За секунди не можех да разбера смисъла на думите ѝ.
Мария ми разказа, че преди шест месеца намерила майка ми сама пред блока. Била объркана, без ключове и с малка чанта дрехи. Димитър я оставил там, след като я убедил да му прехвърли пълномощно за банковите си сметки.
Когато Мария му се обадила, той заявил, че повече не може да се грижи за нея.
— Обещах му да не ви търся — каза тя. — Той ми каза, че сте заминали завинаги и не желаете да знаете нищо за майка си.
Гърлото ми се сви.
През всичките тези месеци Димитър ми изпращаше сметки за скъпия частен дом. Аз плащах половината — понякога повече, защото той твърдеше, че не му достигат средствата.
Бях му превела над трийсет хиляди лева.
— Защо ми казвате това едва сега?
— Защото вчера майка ви си спомни телефонния ви номер. И защото тази сутрин получих писмо, че апартаментът ѝ ще бъде продаден.
Вратата на управителския кабинет се отвори.
Димитър излезе, държейки папка под мишница. Когато ме видя до Мария, лицето му загуби цвета си.
— Какво правиш тук? — попита той.
— Същото мога да попитам и аз.
Той погледна към Мария с такава омраза, че вече нямах нужда от доказателства, за да разбера, че тя казва истината.
— Тази жена е нестабилна — заяви той. — Преследва семейството ни от години.
— Тогава защо мама живее при нея?
Димитър не отговори веднага. Вместо това ме хвана за лакътя и се опита да ме отведе настрани.
— Не знаеш цялата ситуация. Мама сама поиска да остане там.
— А сама ли поиска да ми казваш, че е в частен дом?
Той сниши глас.
— Имам дългове. Наложи се временно да използвам част от парите ѝ. Щях да ги върна.
Точно тогава от кабинета излезе банковата управителка.
— Господин Петров, има проблем с искането ви — каза тя. — Собственичката на сметката е оттеглила пълномощното тази сутрин.
Мария затвори очи с облекчение.
Оказа се, че майка ми не беше толкова безпомощна, колкото Димитър твърдеше. В добрите си дни тя разбирала напълно какво се случва. Мария я завела при нотариус и лекар, които потвърдили, че може сама да взема решения.
Но това не беше най-страшното.
Управителката обясни, че Димитър се опитвал да изтегли остатъка от спестяванията ѝ, представяйки предварителен договор за апартамента. Купувачът бил фирма, регистрирана на името на годеницата му.
Брат ми не просто беше откраднал парите на майка ни. Беше планирал да купи дома ѝ на символична цена чрез собствената си бъдеща съпруга, а после да го продаде на истинската му стойност.
— Елена, мога да обясня — започна той.
— Обясни ми защо ме караше да плащам за дом, в който мама никога не е живяла.
— Парите бяха за разходите ѝ.
Мария отвори чантата си и постави върху масата тетрадка. В нея беше записала всяко лекарство, всяка сметка и всяка покупка за майка ми.
Тя беше харчила собствената си пенсия, за да се грижи за жената, която моят брат беше изоставил.
Тогава разбрах и още нещо. Димитър не беше избрал частен дом, защото такъв никога не е съществувал. Адресът върху фактурите, които ми изпращаше, принадлежеше на празен офис, нает от негов приятел.
Извадих телефона си и показах преводите на управителката. Тя направи копия, а аз изпратих всички документи на адвоката си още пред брат ми.
Димитър започна да ме моли да не съсипвам живота му.
— Все пак сме семейство — каза той. — Допуснах грешка.
— Грешка е да забравиш сметка — отвърнах. — Ти забрави собствената си майка пред входа и шест месеца продаваше лъжа на сестра си.
Същия следобед отидох при мама.
Тя седеше до прозореца в малкия апартамент на Мария и плетеше шал. Когато ме видя, първо се усмихна, после започна да плаче.
— Мислех, че си ме оставила — прошепна тя.
Тези думи ме заболяха повече от всичко друго.
Не ѝ казах колко пари е взел Димитър. Казах ѝ само, че повече няма да бъде сама. Наех жена, която да помага през деня, а Мария отказа да приеме каквото и да било възнаграждение.
Продажбата на апартамента беше спряна, сметките бяха защитени, а срещу брат ми започна дело. Годеницата му го напусна веднага щом разбра, че обещаният апартамент никога няма да стане неин.
Най-голямото наказание обаче не беше загубата на парите.
Майка ми го помнеше ясно само в редките си добри дни. И всеки път, когато той идваше да я моли за прошка, тя задаваше един и същ въпрос:
— Ти ли си човекът, който ме остави пред входа?
След третото посещение Димитър повече не се появи.
Аз останах до нея, но още не мога да си простя, че толкова дълго вярвах на брат си, вместо да отида лично и да проверя. Виновна ли съм, че не видях лъжата навреме, или цялата вина е на човека, който използва доверието ми?
