Първо се засмях неловко, защото помислих, че е объркала апартамента. Тя обаче не се усмихна.
— Не е объркано — каза тихо. — Оставят го пред вратата ти всяка сряда.
Погледнах термоса, после нея. Казваше се Албена, вдовица около шейсетте, от онези съседи, които знаят всичко, но говорят само когато вече е късно.
— Аз нямам дете — казах.
— Знам — отвърна тя. — Затова ти го давам.
Вратата на асансьора се отвори на седмия етаж и пред нас стоеше брат ми Калоян. Държеше торба с покупки и замръзна, когато видя термоса в ръката ми.
Бяхме скарани от месец. След като майка ни отиде при Бог, той настоя апартаментът ѝ да бъде продаден веднага. Аз отказах, защото знаех, че тя не би искала домът ѝ да отиде при непознати.
Калоян тогава ми каза, че съм егоист. Че се правя на морален, защото нямам семейство.
Сега гледаше термоса така, сякаш вътре имаше бомба.
— Откъде го взе? — попита той.
— От моята врата, явно.
Лицето му се промени.
— Дай ми го.
Това беше моментът, в който разбрах, че не е просто забравена вещ.
Албена се отдръпна, но не си тръгна. Гледаше ни с онзи тежък поглед на човек, който отдавна носи чужда тайна.
— Защо да ти го давам? — попитах.
Калоян пристъпи към мен.
— Защото не е твоя работа.
Засмях се горчиво.
— Пред моята врата, в моята кооперация, след смъртта на майка ни, и не е моя работа?
Той стисна челюст.
— Не прави сцена пред съседите.
Точно тази фраза ме накара да не отстъпя. Цял живот той печелеше с това — говореше грубо насаме, а пред хората се правеше на разумния син.
Слязохме във входа. Албена дойде след нас.
Там, до пощенските кутии, стоеше млада жена с бежово палто. Държеше папка до гърдите си и щом видя Калоян, очите ѝ се напълниха със страх.
— Ти ли го оставяше? — попитах я.
Тя не отговори. Погледна към брат ми.
— Обеща, че ще му кажеш — прошепна тя.
Калоян пребледня.
В този момент всичко започна да се разпада.
Оказа се, че жената се казва Нина. Била с брат ми почти две години. Не просто любовница. Втори живот.
И термосът принадлежал на нейното момче, което Калоян водел понякога при майка ни, докато ми казваше, че е на “работни срещи”.
— Майка ви знаеше — каза Нина. — Тя ми помагаше. Казваше, че някой ден истината ще излезе.
Стиснах термоса.
Майка ми знаеше?
Жената отвори папката. Вътре имаше копие от нотариално завещание и писмо, написано с почерка на майка ми.
Калоян се хвърли към папката, но Албена застана между нас.
— Стига — каза тя. — Майка ти ми остави ключ за този момент.
Оказа се, че апартаментът не е оставен на двама ни по равно, както Калоян твърдеше. Майка ми беше написала ясно условие — домът остава на мое име, защото съм плащал ремонта, лекарствата ѝ и заемите, които брат ми тайно е взимал от нея.
А Калоян беше скрил оригинала.
По-лошото дойде в края на писмото.
Майка ми пишеше, че ако Калоян се опита да ме принуди да продавам, копие от документите трябва да бъде дадено на мен чрез Албена. Тя знаела, че той ще използва вината ми.
Четях и ръцете ми трепереха.
Калоян започна да говори бързо.
— Тя не беше добре. Не разбираше какво подписва.
Албена го погледна студено.
— Разбираше повече от всички ни.
Нина заплака тихо.
— Той ми каза, че апартаментът вече е негов. Че ще живеем там.
Тогава разбрах истината. Брат ми не искаше продажба заради пари. Искаше да изтрие мен, да скрие нея и да вземе дома на майка ни за живота, който е лъгал всички, че не съществува.
Седмица по-късно подадох документите при адвокат. Завещанието беше потвърдено. Калоян загуби правото да се разпорежда с имота.
Нина си тръгна от него, след като разбра, че и тя е била използвана.
А термосът остана при мен няколко дни, докато ѝ го върнах. Малък предмет, който не ми принадлежеше, но ми върна истината за всичко.
Калоян каза на роднините, че съм го предал заради апартамент.
Не е вярно.
Аз просто отказах да позволя на човек, който лъжеше две семейства, да продаде последното място, където майка ми още беше жива в спомените ми.
Ако вашият брат скрие завещание, втори живот и истината за майка ви, бихте ли му простили?
