Стоях до стената с бяла чаша вода в ръка и гледах как хората се снимат пред платната, които познавах по-добре от лицето си. Всеки цвят, всяка линия, всяка грешка в ъгъла беше моя.
А до тях стоеше Ваня. Усмихната, спокойна, облечена в кремав костюм, сякаш не беше взела две години от живота ми и не ги беше окачила на стената със своето име.
— Не мислех, че ще дойдеш — каза тя тихо, когато ме видя.
— И аз не мислех, че ще имаш смелост да ме поканиш — отвърнах.
Хората около нас се обърнаха. Галеристът, висок мъж с посребрена коса, се приближи и се опита да се усмихне професионално.
— Моля ви, тази вечер е важна за всички ни.
Точно тогава погледът ми пак падна върху фибата. Перлата беше леко пукната. Беше моята.
Преди две години Ваня спеше в ателието ми почти всяка вечер. Казваше, че иска да ми помага, защото вярвала в мен повече, отколкото аз вярвах в себе си. Аз ѝ давах ключове, пароли, списъци с купувачи, дори черновите на писмата до галерии.
В нощта преди първата ми самостоятелна изложба токът в сградата спря. Когато се върнах сутринта, дванадесет платна ги нямаше. Камерите не работеха. Ваня плака с мен на пода и каза, че светът е жесток към талантливите хора.
После изчезна за шест месеца.
А сега същите картини бяха тук, само че с нови заглавия и нейния подпис.
— Това е съвпадение — прошепна тя, когато вдигнах фибата. — Не започвай сцена.
Тези думи винаги ги казват хората, които вече са направили сцената, но не искат да се види.
Галеристът ме попита дали имам доказателства. Нормален въпрос. Болезнен, но нормален.
Ваня се усмихна леко, защото беше сигурна, че нямам. Тя знаеше, че тогава лаптопът ми изгоря, камерите спряха, а договорът ми с първата галерия така и не беше подписан.
Само че не знаеше едно.
Баща ми, който отиде при Бог преди година, беше стар фотограф. Той не вярваше на обещания, но вярваше на архиви. Всяка седмица снимаше работата ми, процеса ми, ръцете ми, петната по пода, дори начина, по който смесвах боите.
Тогава се срамувах, че ме снима като дете. Сега разбрах, че ме е пазил.
Извадих телефона си и отворих папката, която той ми беше оставил. Не показах снимки на хората. Показах дати. Показах платната в моето ателие месеци преди Ваня да обяви, че ги е „създала“. Показах я на заден план, седнала на пода ми, с тетрадка в скута.
Лицето ѝ се промени.
— Ти не разбираш — каза тя. — Аз ти помогнах. Ти никога нямаше да стигнеш до тази публика без мен.
Това беше първото ѝ признание. Не пълно, но достатъчно грозно.
Галеристът поиска всички да се преместим в малката зала. Ваня отказа. Повиши глас и каза, че съм ревнива, че съм се провалила и че не мога да приема успеха ѝ.
Тогава една жена от публиката се приближи. Беше колекционерка, която някога беше идвала в моето ателие.
— Аз съм виждала тези картини преди две години — каза тя. — И не бяха нейни.
Мълчанието в галерията стана по-силно от музиката.
До края на вечерта изложбата беше спряна. Галеристът свали табелките от стената. Ваня си тръгна през задния вход, без да погледне никого.
Седмица по-късно ми предложиха нова изложба. Не заради скандала, а заради работата ми. Този път с мое име, мои документи и мои условия.
Перлената фиба стои на бюрото ми. Не я нося. Не искам нищо от онази нощ да докосва главата ми пак.
Но я пазя, защото понякога предателят сам връща малкото доказателство, което си мисли, че никой няма да разпознае.
Бихте ли простили на приятелка, която е стояла до вас, докато тайно е крадяла мечтата ви?
